Момчилиада

Днес по БНТ бе съобщена следната новина:

Бронзова фигура на Момчил юнак висока над два метра ще посреща и изпраща преминаващите през граничния пункт за Гърция край Златоград. Издигането на паметника е част от инициативите за „2020-та - годината на Момчил", която беше обявена днес от проф. Николай Овчаров.

Каква е причината за това? Научаваме от Александър Милушев, един от двигателите на това начинание:

Този паметник ще бъде тука на това място, в смисъл на границата ще бъде и надявам се това да вдигне българския дух.

Защо днешна България реши да вдига паметник точно на Момчил? Това ни разкрива проф. Пламен Павлов:

Ние на практика нямаме толкова сведения за друг български военачалник, толкова релефно изграден образ на човек много талантлив като стратегическо мислене, много смел, много физически силен като Момчил. И затова си заслужава най-накрая да го върнем в пантеона на българските герои.

БНТ добавя (дали по собствено вдъхновение, дали перифразирайки думи на някого от съобщилите за инициативата) следното прозрение:

Момчил юнак е останал в народната памет като защитник срещу турското нашествие през 14 век. Реална личност, той владял Родопите и Беломорието и водил битки срещу Византия и османците.

Чудесно!, ще си рече човек. Юнакът Момчил пак ще пази България, този път във вид на бронзова фигура, подобно на един съвременен Пушкинов "Каменен гост". Не е като вече да не сме го почели - хижа има кръстена на негово име, че и цял родопски градец, в който има и негов паметник. Но виж, току на браздата, там си нямаме. А безспорно имаме нужда от това, особено в тези тъжни и усилни дни и месеци, в които румънски туристи и румънски прасета нахлуват през границите ни, сеейки смърт, разруха и бъдеща беднотия.

И все пак - тъй като дяволът е в детайлите - кой е Момчил и с какво се е занимавал той? Веднага ще разберем, но преди това няколко думи за сцената, на която се е подвизавал нашият актьор: той стъпва на нея в разгара на гражданска война във Византия, която се разиграва в земите най-вече на днешна Северна Гърция, и в която участие вземат две византийски враждуващи страни, наред с тях Сърбия и България, които естествено се стремят да се възползват максимално от ситуацията, някои малоазийски турски бейлици и дори западносредиземноморски политически и търговски сили.

Днешна България дължи познанията си относно Момчил основно на един очевидец, който си е имал достатъчно вземане-даване с него (Йоан Кантакузин), на един византийски интелектуалец, съвременник на събитията (Никифор Григора) и на един османски поет, писал около век подир това (Енвери). На практика обаче образът му бе изграден от модерната медиевистика, която го героизира, вложи в ума му мотиви и чувства, каквито никога не е имал, а негативното в образа и поведението му не премълча, но обвини за него калпавото някогашно общество. Така Момчил - подобно на Ивайло - бе превърнат едновременно в национален и социален герой.

Момчил е "по род мизиец", т. е. българин, по категоричното свидетелство на Кантакузин. Роден е в "пограничните области на патрибалите (сърбите - бел. м.) и мизите", според Никифор Григора, т. е. вероятно някъде в централните или югозападните части на полуострова. В ранните си години грабил, колил и бесил пътниците по пътищата в България, но в даден момент прекратява временно тези си занимания и отива във Византия, където става стратиот, т. е. държавата му дава доходите от парче земя, в замяна на които той полага военна служба.

В качеството си на убеден патриот, макар и на византийска служба, той отново подхваща старата песен и се занимава основно с това да безчинства над съплеменниците си: "винаги с удоволствие плячкосваше и опустошаваше много Мизия", разказва ни Кантакузин. Това, естествено, води до дипломатически скандал - в пограничните области на Византия и България един де факто византийски прониар напада български земи и българско население. В резултат на това популярността му там расте ли, расте: Момчил "стана омразен на мизите заради грабежите".

Предупрежденията не носят търсения ефект и в един момент той се оказва подгонен и от двете страни, в резултат на което бяга в ... Сърбия, където остава продължително време на сръбска служба. В даден момент се отмята и от нея и се явява при Кантакузин с 300 конника и около 5000 пешака българи и сърби, поставайки се на неговите услуги. Последният не се поколебава, казва "добре дошли" на опитния главорез и хората му, и му "нареди да опустошава градовете, които не бяха минали на страната на императора".

Така Момчил се включва в гражданската война във Византия на страната на Кантакузин. Прочее, когато Момчил се явява пред Кантакузин и целува ръката му, сцената се наблюдава внимателно от емира на Смирна Омур, който е основен съюзник на Кантакузин в битките срещу регентството в Константинопол. Несъмнено патриотичната Момчилова душа в този момент се е разкъсвала от горест и унижение ...

А то безспорно станало още по-пълно буквално мигове по-късно. Поетът Енвери ни разказва, че в качеството си на ново попълнение в Кантакузиновите редици Момчил е зачислен към контингента на Омур, който дори го преоблякъл в турски дрехи ...

Родната историография се опита да омаловажи това сведение на Енвери, настоявайки (явно смятайки го за по-малко унизително от дистанцията на времето), че все пак Момчил станал верен слуга на Кантакузин, а не на Омур. И въпреки това, тъй като знаем добре и по-сетнешният развой на събитията, нямаше как един В. Гюзелев все пак да не признае, че "Момчил е влязъл в тесни връзки и съюз не само с Йоан Кантакузин, но и със смирненския емир Омур".

Срещата с Кантакузин и Омур е през есента на 1343 г. И Йоан Кантакузин, и Никифор Григора мълчат за Момчил в следващите няколко месеца, макар активните военни действия в Беломорска Тракия да продължават. Изглежда Енвери открехва завесата и ни позволява да узнаем с какво точно се занимава Момчил през това време: заедно с Омур и неговите турци той превзема Комотини и вероятно Грацианопол. Благодарение неколкомесечните съвместни действия на Омур и Момчил позициите на Кантакузин във войната силно укрепват.

Константинопол отговаря с дипломатически совалки. Правят се отстъпки на Иван Александър, който наблюдава ситуацията отстрани. Подкупват се офицери на Омур, които възбуждат недоволство сред войската заради дългия престой в Тракия. Към столицата му Смирна напредват западни кораби и той решава да се оттегли. Константинопол печели благоразположението на Стефан Душан, обезпечава съюз дори с Венеция и в крайна сметка се свързва и с Момчил.

Последният няма никакъв проблем с това да смени страните за пореден път. Нещо повече - докато всички останали или дремят, или се отличават с вяли действия срещу Кантакузин, без да му причинят някаква реална щета, Момчил се нахвърля срещу него със същата страст, с която доскоро се е бил рамо до рамо с него и Омур. Оказва се след немного време, че единственият реален противник на Кантакузин - въпреки внушителната на книга коалиция срещу него - е Момчил. Последният се възползва и от практическата импотентност на отсрещната страна, слагайки ръка и върху Ксанти и още няколко крепости в Беломорска Тракия през есента на 1344 г.

Това състояние на нещата ще се запази точно няколко месеца, но то е достатъчно, за да бъде изваян от нашата медиевистика образа на "Повелителя и Освободителя на Родопите - Момчил".

Идната пролет Омур отново дебаркира в Тракия и с Кантакузин тръгват на саморазправа с Момчил. В този момент се случва нещо изключително интересно - онези, на които той дарил свободата, онези, които копнеели за неговата мъдра и справедлива власт, онези зад крепостните стени на твърдината му Перитерион затворили вратите на града и се наредили по крепостните стени, за да наблюдават зрелището в равнината.

За чест на Момчил трябва да се каже, че се бил до край и че намерил смъртта си на бойното поле. Кантакузин пролива сълза - заради Момчил и заради всички онези, намерили безсмислено смъртта си в това клане. Пак той дава и най-справедливата оценка за него: "Момчил за кратко време достигна цветущо положение и изглеждаше, че се е издигнал до голяма слава, но бързо залезе и пропадна".

И наистина - историята на Византия, историята на балканските държави познава стотици опортюнисти като Момчил, които опитват да ловят риба в мътна вода. Те нямат род и родина, нямат принципи, а само лични цели, за постигането на които разчитат на личната си харизма и умения. Момчил не е от най-неуспешните, но е твърде далеч и от успешните. Днешният му образ се дължи най-вече (както научаваме и от БНТ) на изградения му у нас образ на "борец срещу османското нашествие". Това, разбира се, е пълен нонсенс, тъй като през по-голямата част от кратката си кариера Момчил се бие рамо до рамо с турците на Омур, а е още по-голям нонсенс по причина на това, че турците на Омур - които в крайна сметка и го ликвидират - са толкова османци, колкото са османци и Стефан Душан или Янош Хуниади.

Кой знае, възможно е днешна България действително да има нужда от новия си паметник на Момчил. Вероятно (впрочем очевадно) има нужда и от ред други измислици относно миналото си. Не е зле обаче да се запитаме защо е така, и ако е действително така, то какво говори това за самите нас. Днес и сега, а и утре ...

Послепис

От БНТ научаваме и това, че Николай Овчаров е решил на всяка цена да свърши онова, което мнозина са мечтали, малцина са дръзвали, но никой не е успял: да открие тайствения град Перитерион, под стените на който намира гибелта си Момчил на 7 юли 1345 г.:

Тоя град се намира някъде на бреговете на Порто Лагос или Бистонското езеро, както го наричат гърците и днеска. Това е, което ние искаме да направим като една от основните задачи на "годината на Момчил", а именно намирането на неговото лобно място.

Несъмнено е, че проф. Овчаров ще успее и в това си начинание. Но тъй като - както се казва - път е, всичко може да стане, за всеки случай му предоставям точните координати на Перитерион плюс карта. Лобното място на Момчил е току до северната порта на града, досами крепостната стена, пред която Момчил дава последния си бой, слязъл от коня си и опрял гръб в стената, която не позволила докрай хората му да бъдат обкръжени.
На добър час на експедицията ...