Черепът-чаша

Когато кажем "хан Крум", първата ни асоциация е "Никифор", а втората - "черепът на Никифор", превърнат в чаша от победоносния български владетел. Това е един от най-разпознаваемите образи от нашето средновековие, всъщност една от най-ярките картини в цялата ни история. Не е случайно, че днес тя бива възпроизвеждена на всевъзможни равнища:

Черепът-чаша, с който/която Васил Михайлов ("хан Крум")
вдигаше наздравица във филма "Денят на владетелите"

Хан Крум, картина от Васил Горанов (pinterest.com)


Сцена от възстановка на битката във Върбишкия проход (снимка shmoko.bg)


(от Facebook, собственост на Александър Тушлеков)

(Малка скоба: Колкото и да е разпознаваем този образ, все ще се намери някой, който да е - така да се каже - "на гости на третата планета". В чата под публикуваната татуировка се мъдри въпросът: "Кубрат?", който е довел аудиторията до почти прединфарктно състояние. Край на скобата)

Впрочем тази случка вълнува въображението далеч не само на съвременния българин. Тя несъмнено е сред най-впечатляващите отминали събития още в средновековна България, както е добре видно най-малкото от запечатването й сред десетките исторически картини, съпътстващи и визуализиращи разказа на старобългарския вариант на Манасиевата хроника.

Крум вдига наздравица с черепа на Никифор
(миниатюра от Ватиканския препис на българския вариант на Манасиевата хроника)

Разбираемо е, че репродукция на миниатюрата от Манасиевата хроника може да се види и върху възпоменателната монета, с която БНБ почете паметта на хан Крум преди няколко години:



Примерите могат да се умножат, но не е нужно. Централното място, което заема случката с направата на чаша от черепа на Никифор в днешната наша представа за миналото ни, е бездруго несъмнено. Въпросът обаче е в това, че тя - както личи по всичко - е пълна измислица. Нека видим защо ...

Сведението за нея дължим на монаха Теофан Изповедник:

"А Крум, като отсякъл главата на Никифор, набил я на кол много дни за показ на идващите при него племена и за наш позор. След това, като я взел, оголил черепа, обковал го отвън със сребро и като се гордеял, карал да пият от него славянските вождове".

Разказът на Теофан за похода на Никифор в България е ясно разделен на две части. Първата е изпълнена с конкретика относно лица, места и събития. Тя създава впечатлението, че се базира на сведения на очевидци и вероятно дори официален доклад за случилото се, съставен след завръщането на оцелелите в Константинопол. Тя има отчетливо различим край: "Това станало на 26 юли, четвърти индиктион". Следващата част, започваща с гореприведения цитат, е особена смесица от слухове и измислици, сред които ясно личи неистовата омраза на хрониста към загиналия император. Впрочем самият Теофан признава, че не разполага с ясни сведения дори за начина, по който е загинал Никифор ("за начина на неговото убийство никой от спасилите се не е разказал точно"), какво остава за по-сетнешните събития. Единственото безспорно нещо в тази част е нейният край, в който се разказва за смъртта на ранения Никифоров син Ставракий в Константинопол.

Другото повествование, описващо похода на Никифор, е т. нар. "Анонимен Ватикански разказ", който несъмнено стъпва на разказа на непосредствен участник във войната. Той също завършва с признанието, че Никифор е убит, "без никой да може да съобщи по какъв начин е погинал", и - подобно на Теофан - съобщава за смъртта на Ставракий. Следва добавка - много по-късна - от ръката на окончателния компилатор на текста, в която се съобщава нещо изключително любопитно: "Мнозина от заробените ромеи след прекратяването на войната били приниждавани от безбожните българи - тогава още непокръстени (sic!) - да се отрекат от Христа и да приемат езическата и скитска заблуда (удебеляване мое - Ч. К.)".

Превръщането на черепа на Никифор в чаша причислява хан Крум (и българите като цяло) към специфичен "културен кръг" от общности, за (владетелите на) които има малобройни и откъслечни сведения, разпръснати из цели две хилядолетия, че се занимават с подобни неща. Тези общности заемат основно степните пространства на Евразия между Карпатите и Монголия.

Най-ранното сведение за подобна практика дължим на Херодот, който ни разказва, че скитите (или поне някои от техните племена) имали обичая да превръщат в чаши черепите на свои близки и на врагове (понякога близките може да са и врагове или обратното). Бедните ги обличали в кожа, богатите ги позлатявали.

"Бащата на историята" е мерилото за начина на писане на история и етногеография в рамките на гръко-римската цивилизация на Средиземноморието в течение на цели две хилядолетия, чак до епохата на Ренесанса. Очертаният от него свят търпи много трудни промени; дори да се случва така, че на моменти актуалното да надделее над Херодотовата традиция, последната в крайна сметка поглъща новия свят, вкарвайки го в очертанията на своя собствен. Така се стига до това, че в XIV век Йоан Кантакузин продължава да се среща с краля на "трибалите" (Стефан Душан), а айдънският емир Омур да води своите "перси" срещу Момчил.

Освен за устойчивата в течение на две хиляди години етногеография Херодот - без да има каквато и да било вина за това - създава цяла серия устойчиви литературни "топоси", или - казано на по-съвременен и ненаучен език - "клишета", които характеризират цели общности или типови (техни) персонажи. Очертаните от него племенни общности не просто продължават да живеят на едни и същи места в течение на две хиляди години, не само се наричат по един и същ начин в рамките на две хилядолетия, но и правят едни и същи неща, и демонстрират едно и също поведение. Този Херодотов свят до голяма степен наподобява изкуствения свят на Westworld, който има чудното свойство да се рестартира в изходно положение.

Една от най-устойчивите Херодотови общности са скитите, обитаващи света на степите оттатък траките, от Карпатите до Централна Азия. Скити са - или се превръщат в такива, дори в началото да стават известни със специфичните си имена - всички онези, които в следващите две хиляди години ще живеят там или ще дойдат оттам. Скити са готите, скити са хуните, скити (или турки) са маджарите, скити са и българите, скити са и много, много други.

Българите се появяват на историческата сцена с името българи. Постепенно обаче - тъкмо защото византийската историческа традиция извежда произхода им от всеизвестната - Херодотова! - "утроба за народи" (земите по северните брегове на Черно и Азовско море) - те биват наместени в Прокрустовото ложе на "Скития" и "скитското". Българите стават поредните "скити" и така ще бъде в течение на столетия. Появата на следващите "скити" - печенегите, в комбинация с обстоятелството, че българите са успели да се закрепят като самостойна общност в земите на някогашната римска провинция Мизия в течение на няколко века води то това, че те стават "мизи". Такива ще останат чак до османското нашествие. Ролята на скити пък след печенегите ще поемат куманите, след това скити ще станат татарите и т. н.

Si fueris Romae, Romano vivito more; si fueris alibi, vivito sicut ibi. "Когато си в Рим", учи св. Амвросий, "живей като римляните; когато си другаде, живей както живеят там". Ако бива да перифразирам - щом си скит, ще се държиш по скитски!

Обличането на следхеродотовия свят в Херодотови одежди от страна на високата художествена литература в античността и във Византия цели и още нещо - да покаже, да удостовери пишещия като особено образован в очите на неговата потенциална аудитория, тъй като Херодот и Тукидит са алфата и омегата на образования историк и литератор. Понякога виждаме същинска игра между писател и читател - писателят завоалирано влага в текста си "Херодотов момент", а от читателя се очаква да го разпознае и открие, което пък го издига в собствените му очи. Така удоволствието е споделено.

Класически "Херодотов момент" е и пасажът на Теофан относно Крумовата чаша, направена от черепа на Никифор. Така правят скитите - толкова е просто! А моментът е специален и особено подходящ да се бръкне дълбоко в съкровищницата с литературни топоси - за пръв път от повече от четири века римски император загива на бойното поле. Има и друга съществена подробност - така послесмъртното унижение за Теофановото чудовище Никифор е още по-силно и носи още по-голямо удовлетворение на автора и неговите читатели, на които той желае да въздейства. От друга страна как по-добре да бъде очертана дивашката, варварската, "скитската" същност на Крум и неговия народ, към който Теофан не питае - меко казано - особено добри чувства и който нарича по-напред в своята "Хронография" "мръсен и новопоявил се"? С един куршум - два заека ...

Показателно е, че през 972 г. един друг "скит" - печенежкият вожд Куря - ще направи чаша от черепа на убития руски княз Светослав и ще пие от нея заедно със съпругата си.

Римляните в предимперския си период си нямат скити, но имат свои собствени варвари, на които да се противопоставят - и които, естествено, да превъзхождат - в морално, културно, политическо и военно отношение. Голямото перо на тази част от римската история е това на Тит Ливий, който ни е завещал впечатляващото историческо съчинение Ab Urbe Condita, писано в епохата на Октавиан Август. То е брилянтен, но далеч не достоверен, разказ. Тит Ливий пише, за да забавлява. Той не се притеснява да си измисля и да украсява дори тогава, когато разполага с достоверни източници. Добрите му познания на Херодотовата история са вън от всякакво съмнение.

Изобщо не е случайно, че единственият римски разказ за превръщане на череп в чаша ни е предаден тъкмо от Тит Ливий. Той впрочем е удивително точен паралел на случилото се с Никифор едно хилядолетие след това. Огромна римска армия под ръководството на току-що избрания за трети път за консул (най-висшата ръководна длъжност в републиката) Луций Постумий Албин навлиза на чужда територия, в земите на келтското племе на боите, и е буквално унищожена до крак. Неговата глава е отрязана, обкована със злато и превърната в чаша, от която пиели техните жреци и аристократи.

"Нескитска" е и друга история за череп-чаша, предадена ни от Павел Дякон в неговата "История на лангобардите" (глава 28), писана през VIII в. Тя ни отвежда два века назад. През 567 г. лангобардският крал Албоин печели войната с гепидите, убива техния крал Кунимунд и взема дъщеря му Розамунда за жена. От черепа му прави чаша, от която по-сетне кара Розамунда да пие по време на пиршество, канейки я "да пие радостно с баща си". Розамунда решава да отмъсти за баща си и прави заговор с най-близкия човек на Албоин - Хелмихис - който я съветва да привлече към каузата и Передей. В крайна сметка Албоин бива убит, докато се е отдал на следобеден сън, a Розамунда се жени за Халмихис.

Историята може би щеше да звучи поне донякъде достоверно и щеше да е чудесен и евентуално убедителен пример за разширената географска и културна среда на "черепите-чаши", ако не познавахме Херодот. Всъщност точно Павел Дякон е авторът, който черпи най-мощно (на фона на всички останали) вдъхновение от Херодот, вплитайки различни негови мотиви в увлекателен разказ за края на Албоин, краля на лангобардите. Историята за неговото убийство е буквално преписана от херодотовия разказ за царя на Лидия Кандавъл, неговата съпруга и убиеца му, неговия телохранител Гигес. Обидената от поведението на мъжа си царица кара Гигес да убие съпруга й. Убийството става, докато той е заспал, а Гигес взема овдовялата за жена.

Това се превръща в разказ за края на Албоин, а впечатляващата Херодотова "скитска" история за направата на чаша от черепа на убития враг е имплантирана от Павел Дякон в разказа за победата на Албоин над Кунимунд.

Не е невероятно в разказа на Херодот за скитските черепи-чаши да има отглас от някакви реално съществували практики сред неясно точно какви общности в неясно какво точно време и в неясно какво точно пространство. Използването на човешки черепи за чаши е сигурно засвидетелствано - макар и с коренно различни от Херодотовите "скитски" мотиви - в будистки практики в Индия и Тибет. Въпросът е в това, че всички разкази, "документиращи" тази практика в Европа в следхеродотово време, несъмнено са наместени в Херодотовата литературна традиция и по тази причина трудно, много, много трудно могат да се приемат за достоверни.

Може би най-характерният пример за това е и най-късният "европейски" разказ за "черепа-чаша". Той е слабо известен включително у нас, което впрочем е особено показателно; причината се корени в това, че за разлика от "Крумовата чаша", другата се приема за продукт на авторова измислица.

Византийският историк Георги Акрополит разказва, че след пленяването и по-сетнешната смърт на Балдуин Калоян (!) прави от черепа му чаша:

"Понеже италийците не знаели това, те били надвити и победени от скитите, така че самият император Балдуин бил пленен от тях и докаран в окови при царя на българите Йоан. Неговата глава, както казват, подир убиването му, служела на варварина за чаша, след като била очистена цялата й вътрешност и наоколо била покрита с украса (удебеляването мое - Ч. К.)".

Ами сега? Християнинът Калоян си прави чаши от череп на убит противник?

Още Златарски отхвърли достоверността на това сведение на Акрополит. Според него "Калоян със своята строгост и неприязън към ромеите им напомнил за страшния Крум, и поради това Г. Акрополит пренесъл легендата за обръщането на Никифоровата глава в чаша и върху Калояна, като израз на най-голяма жестокост".

Да, така е. Историята на Балдуин очеизвадно е историята на Никифор. Тя е и фантастичен пример за "литературния и исторически топос", за който стана дума по-горе. Нещата според мен обаче са малко по-комплексни и не се изчерпват с пряко уподобяване на Калоян на Крум. Отново имаме "скити" (този път кумани), които пленяват на бойното поле човек, седящ на трона в Константинопол, който по-сетне бива убит от "варварина" (владетел и на скити), който си прави чаша от неговия череп. Акрополитовият разказ се вписва в Крумово-Никифоровата литературна традиция точно толкова добре, колкото тя самата в "големия Херодотов разказ" за скитските респ. варварските черепи-чаши.

Акрополит впрочем е поне толкова достоверен историк, колкото и Теофан. Обаче Акрополита ние проверяваме, отнасяме се скептично към него и се питаме защо ни е поизлъгал. Отношението ни към Теофан поне в случая с "черепа-чаша" не е такова, а имаме - както бе показано - достатъчно основания за това.

Причината за това различно отношение се корени в нашето собствено, съвременно, отношение към Крум, Никифор и "черепа-чаша". Ние харесваме тази история, искаме да вярваме в нея и не я подлагаме на съмнение. Тя представя един от средновековните ни владетели (а оттам и целия му народ) като най-див и зловещ варварин, но ние сме готови да платим тази цена, въпреки че обичаме да гледаме на себе си като на цивилизовани и цивилизатори. Това е така, понеже цялата история с Никифор и неговия череп е може би най-категоричното свидетелство за българското "надмощие" над Византия, респ. над гърците. Няма и никога не е имало по-унизителен за Византия момент в цялото й общение с българите и България от този. Нормално е съвременният ни национален наратив да го е издигнал на пиедестал.

Когато Паисий започва да изгражда образа на Злодея в националната ни митология, той обрисува "коварния, користен и учен византиец, който крои пъклени планове срещу добрите, храбри, но обикновено простодушни българи" (Николай Аретов, Национална митология и национална литература, стр. 111). Нейде по горните етажи на митотворчеството ни обаче - вече след Освобождението - Илия Блъсков ще напише в повестта си "Двама братя", имайки несъмнено съдбата на Никифор пред очите си, следното: "Но ето, че грък не можа да достигне докрай целта си и днес безчестия отвред му се сипят и зло за зло му се отдава (удебеляването мое - Ч. К.)".

Този не толкова еволюирал, колкото усложнен и разширен образ на врага-грък отваря широко вратата пред Крум и му позволява да заеме челно и достойно място в днешния ни национален пантеон. В началото то не е толкова сигурно. Паисий отбелязва суховато военните успехи на "Крун", както и съдбата на Никифор и неговия череп, но не е твърде възторжен от хана заради насилието над християни, което той упражнява, "защото не се отказвали от Христа". Справедливо е отбелязано, че "тук Паисий [...] се чувства по-скоро християнин, отколкото българин, и това е закономерно за средата на XVIII в." (Николай Аретов, цит. съч., стр. 109).

Образът на Крум - на унищожителя на Никифора - става особено популярен тъкмо в по-напредналата част от епохата на Възраждането, когато една вкл. светска интелигенция изнася на плещите си "първото Освобождение", духовното и църковното, от гърците. Посветена му е дори нарочна пиеса, която го сдобива и с прозвището "Страшний". Добри Войников съчинява малко преди това още една, посветена на Покръстването, и маркира двата най-важни за възрожденската интелигенция момента от средновековната българска история, които по чудесен начин фокусират върху себе си усещанията и въжделенията на епохата.

(Малка скоба: Впрочем да не забравяме, че неуспешният в крайна сметка опит на Петко Славейков да създаде поетичен пантеон на средновековековните български герои и владетели започва с поемата ... "Крумияда". По собствените му думи "Доде бях в Ловеч аз бях написал три книжки, една песнопойка с песни, друга "Владишкое огледало", животът на седем гръцки владици в стихове сатирически и трето "Крумияда", историческа повест в стихове за боя на Крума с Никифора (курсив и удебеляване мои, Ч. К.). Край на скобата".

И ако след това покълнаха съмнения относно ползата от Покръстването - дали защото то отворило портите пред "византинизацията" (разбирай "разложението"), както ни учеше още Петър Мутафчиев, дали и заради социалистическия Zeitgeist, дали защото "точно това покръстване" ни "отдалечило от Запада", дали и по други съвременни и злободневни причини, то образът на Крума с черепа на Никифора в десницата не помръкна никога. Точно затова днес - повече от всякога - можем да видим убедени "православни християни" (убеждение, зад което се крият не толкова религиозни, колкото светски (и) политически мотиви), които носят пръстени с IYI и окачена на шията розета от Плиска, евентуално - но не задължително - и куриозно гарнирани от ... християнски кръст. Днешният българин има особен, синкретичен пантеон, в който седят редом и вдигат наздравица Исус, Тангра и Орфей.

Разбирам мотивите на неувяхващата вяра в тази твърде недостоверна история с "черепа-чаша". Въпросът е да си дадем сметка как искаме да гледаме на себе си, а оттам и на миналото си. Аз лично предпочитам да виждам хан Крум не в образа на дивака, правещ чаши от чужди черепи, а в образа на владетеля, използвал сравнително краткото си управление, за да постави началото на процеса на превръщане на средновековна България в държава - процес, който ще бъде завършен в столетието, наченало с неговото управление. Със сигурност, разбира се, щях да преглътна и "черепа-чаша", стига да бе безспорна истина, а не измислица на застаряващ и добре образован монах в Константинопол.

Коментари

  1. А как сте убедени,че това което са написали древните автори е невярно,след като и до днес имаме преплетени езически с християнски обичаи или само езически обреди?

    ОтговорИзтриване
  2. Всъщност,много често българите са наричани и скити,защото са идвали от изток откъм скитските земи.И в реда на нещата е да имат такъв обичай,който е типичен за народите от изток и източна Европа.

    ОтговорИзтриване
  3. Ето оригиналния текст,който описва подробно направата "......Защото,като отсякъл главата на Никифор,Крум я забучил за няколко дена в знак на победа,на показ за приходящите племена и за наш позор; после отсякъл шийната кост и като извадил гръкляна,направил от черепа чаша,обкована със злато,наливал вътре вино и с гордост пиел от нея заедно със своите боляри и славянските князе."
    Това е потвърдено и от няколко автора Михаил Сирийски,Павел Дякон,Блазиус Клайнер,Мавро Орбини,Sriptor incertus

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. :) Павел Дякон трудно е можел да "потвърди" каквото и да било, тъй като е бил мъртъв от достатъчно дълго време през 811 г.
      Останалото е също толкова вярно ☝️

      Изтриване
  4. Луций Аний Флор - XXXIX. Тракийска война
    III. 4. След Македония - такава беше волята на боговете - траките се разбунтуваха срещу нас, преди тези притоци на Македония и, без ограничение да нахлуят в най-близките провинции, Тесалия и Далмация, те се разпространиха до Адриатическо море. Задържани от него, сякаш от намесата на природата, те хвърлиха стрелите си във водите му.(2) И по онова време нямаше нищо по-жестоко от отношението им към пленниците: те правеха лигации на боговете с човешка кръв, пиеха от човешки черепи и се забавляваха от смъртта на пленниците, изгаряйки ги и удушавайки ги с дим;

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар