Дракула и пингвините

Преди около осем години на Балканите се разрази малка буря, която имá отзвук из медиите в цяла Европа. Небезизвестният сръбски историчар Йован Деретич заяви пред белградския таблоид "Kurir", че "Дракула je био сто посто Србин!".
Деретич отдавна е известен с екзотичните си възгледи, сред по-умерените от които се открояват твърденията "Спартанци су срби, нема сумњe" и "Исус Христ jе Србин" (най-малкото по майчина линия, защото - както е "всеизвестно" - Мария респ. Мариja е сръбско име). На скромна колекция с някои от мишленията Деретичови може да се насладите тук:



Румъния тутакси подскочи като ужилена. Посегнаха на нейна светиня и - може би още по-лошо - на един от най-конвертируемите й образи, отговорен вкл. за приятна част от туристическите й приходи. Eдин от централните й ежедневници - Adevărul (ще рече "Истината") - се обърна към престарелия (тогава, днес вече за жалост покойник) академик Дину Джуреску, който категорично отхвърли тезата на Деретич, противопоставяйки й "истината": "Влад Цепеш и баща му, Влад Дракул, принадлежат на румънската история, и произхождат по права линия от румънските (курсив мой, Ч. К.) владетели от дома Басараб". Някъде в този момент, впрочем, Adevărul загуби правото да се кичи с името си ...

Припомних си тази история покрай скорошни реплики, предизвикали радостна възбуда в сутрешните блокове на не една и две телевизии, отронени във връзка с проучванията на Свищовската крепост. Те бяха по-систематизирано поднесени в статия във вестник Труд, озаглавена "Българин ли е бил Дракула?".

В нея се твърди, че Влад III Цепеш (Дракула) е част от "династията на влашките воеводи, чийто родоначалник е българският болярин Басараб". До появата на влашките княжества на север от Дунав и на техните династически родове се стигнало в резултат на центробежните процеси във Второто българско царство, в резултат на които отвъддунавските български земи се обособили като самостоятелни владения. Но в това, че те са били и продължили да бъдат де факто и де юре българи, било несъмнено, тъй като "стотиците запазени документи на техните владетели [...] са написани на чист български език, на който очевидно са си говорели и мислели влашките и молдовските аристократи".

Това не е особено оригинална и нова теза. Така се случи, че бе притоплена (за пореден път) наскоро. Всъщност нейната "езикова доказателствена част" е размахвана с все сили и в Сърбия, само дето там езикът на влашките грамоти се нарича - има ли учудени? - сръбски.

Тезата пък за евентуалното общо управление на земите на юг и на север от Дунав след въстанието на Асеневци е доста добре приета в самата Румъния, която обаче счита тяхното въстание за влашко, а създадената в резултат на това държава - също (в по-мекия вариант "влахо-българска"). И тъй като според днешните румънци власите са някогашни румънци, решението на задачката от гледна точка на Букурещ не е особено сложно.

Впрочем да се използва езикът (особено на владетелски грамоти) като инструмент за доказване на етнически произход респ. етническа принадлежност е работа хлъзгава и опасна. Тръгнем ли по този път, не се знае докъде ще ни отведе той. Немци ли са австрийците, англичани ли са американците? - това са въпроси, които е по-добре да не бъдат задавани във Виена и Вашингтон. Ако се върнем по-назад, ще трябва да приемем, че Карл Велики (и кой ли е още не от неговите наследници) е "исти римлянин", защото няма документ, който да не е написан на латински.

Но най-страшното е, че някой току-виж се присетил, че Крум и Омуртаг са ... ромеи или пък дори (кх, кх ...) гърци, защото от времето на техните управления са ни познати внушителен брой официални държавни документи под формата на каменни надписи, изписани грижливо на чудесен гръцки език. Та да внимаваме какво си пожелаваме и с какви аргументи боравим ...

Но не толкова за тези до болка втръснали притоплени балкански манджи ми е думата тук, а за нещо друго, което се чете в статията във вестник "Труд". Коментирайки нахлуването на Дракула на юг от Дунав, което засегнало и Свищов, статията заявява следното: "Влашките войски са били посрещани от българското население на юг от Дунав като освободители. И няма как да е иначе, тъй като и едните, и другите са се разбирали прекрасно на родния си говорим български език". Както се казва - аргумент, голям като "гредарски пирон" - кове, държи и не остава място за съмнения ...

Проблемът е, че за този поход сме информирани чудесно от писма - па макар и писани на латински, а не на "родния му български" - на самия Дракула, адресирани до маджарския крал Матиаш Корвин. Особено интересни са епистоларните му прояви от 11 февруари 1462 г., в които той се хвали с броя на избитите по време на кампанията. Освен останалото там четем:

"И при това от хората и от двата пола, деца и възрастни, в местата, наречени Облучица и Ново село, там, където Дунав се влива в морето, чак до Хършова (?), която е разположена малко по-надолу от линията на Килия, чак до местата, наричащи се Сомовит и Гиген, бяха унищожени турци и българи [Turci et Bulgari] (курсиви и удебеляване мои - бел. Ч. К.) на брой 23884, без да броим онези, които изгоряха в своите домове или тези, чиито глави не ни бяха представени от нашите служители".

Това не е просто самохвалство. Имаме потвърждение за тези зверства и от друг източник. От другата страна в конфликта участва сръбският еничар Константин Михайлович, завещал ни интересното съчинение "Записки на еничаря". Той разказва:

"А беше зима, и Дунав замръзна. Преминал (Дракула - бел. м., Ч. К.) по леда през Дунав в земята на султана с цялата си войска до Никопол и пуснал хората си да пленяват и убиват турци, както и християни, по села, по градове, като с това причини голяма вреда на султана. И на всички, както на мъртви, така и на живи, той заповядал да отрежат носовете".

Да, спор няма, освободител е Влад Цепеш, несъмнено действията му са се раздвали на небивала популярност сред българското християнско население на юг от реката ... Впрочем в нашия "голям разказ" избиването на българи, които по онова време несъмнено съставляват огромната част от населението по южния дунавски бряг и са основните жертви на влашките кланета, обичайно се премълчават - за разлика от тези над турците - именно заради нуждата Влад Цепеш да бъде представен като "българин" и "освободител". Зверствата няма как да влязат в иконографския образ на "българина-освободител".

(Малка скоба:
Тъй като все пак Влад принципно е известен още на съвременниците си със своята жестокост - проявявана многократно (към чужди, но и към свои), а не само по време на южнодунавския му поход, тя няма как да бъде напълно игнорирана и оставена без коментар и у нас. Въпросът е как вълкът да остане сит, но и агнето цяло, тоест как да обясним, че един български владетел е жесток, след като българските владетели по принцип не са такива (да не забравяме, че централно място в обобщения образ на средновековния български владетел заема пощадилият живота на победените при Клокотница свои противници Иван II Асен). С решението на тази така поставена задача се нагърбва проф. Пламен Павлов, който на официална пресконференция в БТА (от 19-та минута насетне) дава две възможни решения, едното от които в три възможни варианта, които на практика не са взаимоизключващи се и по тази причина ще да са еднакво и едновременно вероятни:
1. Е, жестокостта му не е чак толкова феноменална, защото в средновековието не се церемонят особено с човешкия живот.
2. Толкова жесток са го направили османците, защото:
а) са го наказвали често по време на заложничеството му в ранните години от живота му в Константинопол, тъй като бил непослушно дете, и дори го карали да приеме исляма, което той отказал категорично.
б) султан Мехмед II Фатих имал сексуални щения към по-малкия му брат, заради което той ги (османците) намразил до гроб.
в) те са жестоки и той от тях се научава на жестокост.
Затварям скобата без коментар).

Едва ли някога ще разберем дали влашкият воевода е говорил, мислел и сънувал на езика, на който е издавал грамотите си, и който ние държим да наричаме "български", сърбите - "сръбски", а румънците "църковно-славянски". Но дори да е говорил български, действията му противоречат на "българския" му образ на "воевода-освободител", който по неясни причини опитваме да изваем. Липсата на езикова бариера понякога не означава нищо. Да не забравяме, че палачи и жертви в Аушвиц и Треблинка са се разбирали чудесно помежду си.

Впрочем преиначаването на изворите относно свършеното от влашкия владетел на юг от Дунав и триенето с едра гума на част от съдържащата се в тях информация не е български патент. Нуждата от силно положителен образ на "румънския национален герой" доведе до това, че и в румънската книжнина зверствата срещу българското население по южния бряг на реката биват дискретно премълчавани, а свършеното от Влад е такова, каквото е, тъй като обстоятелствата го налагали. Класически пример в това отношение е, така да се каже, "официалното" респ. "официозното" румънско академично издание "Влад Цепеш" с автор Николае Стойческу, появило се през 70-те години на XX в. по случай 500-годишнината от смъртта на "героичния румънски владетел". Книгата облива похода на Дракула през декември 1461 и януари 1462 г. с приглушена светлина, в която смътно различаваме територия, населена с неизвестно точно какви Божии творения, която Влад по принуда превръща в пустиня (zonă pustie), за да не могат турците да рекрутират в нея войници (ostaşi) и шпиони (spioni). Оттам насетне не е трудно за онзи, който все пак се добере до точните думи на Влад в писмото му до Корвин, да го прочете под прясното впечатление на внушението, че християнското население на юг от реката е верен съюзник на султана и е заслужило всичко, което Дракула е сметнал за необходимо да му причини. Ето как става така, че българската и румънската историография - всяка водена от свои собствени, па макар и различни мотиви - се отнасят към изворите по идентичен начин, очиствайки ги от "ненужното", което би могло да потъмни образа на съответно "българския" или "румънския" владетел на Влашко.

Дракула прочее е румънец точно толкова, колкото е сърбин, българин, мамелюк или инуит, "звяр или риба". Не виждам защо на една пропагандна лъжа, базирана на абсурдни аргументи, трябва да се противопоставят неистини, изсмуквани от пръстите и/или добивани чрез прекрояване на наличните извори. Това, че "останалите правят така" не е рационален аргумент. Той би имал място в спор за конструктор "Лего" в някоя детска градина, но никъде другаде. И още нещо - далеч не всички, а точно определени комични фигури плюс една добре известна историографска школа "правят така" навън. "Правейки така", човек слиза на тяхното ниво.

Освен останалото, чухме и това, че Свищов бил резиденция - па макар и временна - на Влад Дракула. Там той прекарал зимата на 1461-1462 г.:



Ще си позволя да се усъмня. Първо, няма никакви данни за това. Второ, освен Свищов Цепеш превзема поне още една дузина крепости по време на този си поход. Трето, походът е твърде кратък (месец или евентуално малко повече), изминатото разстояние - твърде дълго, опустошената територия - твърде голяма, обсажданите, превзети и унищожени места - твърде много, за да си представим как Цепеш успява по време на похода чак да "резидира" в Свищов. Четвърто, походът започва по някое време през декември 1461 г. в Гюргево и очеизбождащо завършва там, тъй като и вече коментираното писмо до Матиаш Корвин е писано на 11 февруари 1462 г. именно в Гюргево. Възможно е Дракула да е поостанал ден-два в Свищов (както и на всяко едно от останалите превзети места), но нищо повече. Ако ще интерпретираме подобен негов евентуален престой там като "резидиране", а Свищов като "резиденция", то всяка планинска хижа или всеки крайморски хотел днес могат да се интерпретират - че и с по-голямо основание - като "резиденции", при това на внушителен брой хора.

Ясно е, че подобни бомбастични и голословни твърдения се правят в името на т. нар. "повишен обществен интерес". Едно е суховато да се проучва "Калето" над Свищов, друго си е да се разкопава "резиденцията" на световноизвестен исторически и литературен персонаж. "Оправдание" за подобно поведение се намира и в това, че замъкът Бран в Карпатите се радва на небивал туристически интерес в битността си на "резиденцията на Дракула", а той не бил такъв. Да, не е и никога не е бил. Превръща се в такава съгласно румънско решение на високо ниво през 70-те години на XX в., когато започва мащабната вкл. туристическа експлоатация на образа на Цепеш. Тъй като туристът все пак трябва да бъде заведен някъде, изборът пада върху добре запазеното съоръжение Бран, което изглежда така, сякаш Дракула ще да се е чувствал добре в него. Историята обаче, както много добре знаем, се повтаря не как да е, а като фарс, и опитът да измислим още една несъществувала никога резиденция на Цепеш няма начин да предизвика нещо друго, освен саркастични усмивки.

Прочее на несъстоятелните идеи на споменатия в началото Йован Деретич бе отговорено по единствения възможен и достоен начин: чрез брилянтната хумористична книга на белградския университетски професор Радивой Радич "Срби пре Адама и после њега". Един от коментарите пък под посветени на Деретич онлайн-материали гласи "А шта je са Антарктиком? Jесмо и тамо били ми Срби, па се трансформирали у пингвине?". Надявам се - независимо какви глупости сме виждали, виждаме и ще виждаме при съседите си - ние да спрем да търсим прежния си неръкотворен образ сред пингвини, капибари и росомахи, а да се концентрираме върху по-сериозни неща като настоящето и бъдещето си, и - разбира се - истината за миналото си. То е достатъчно интересно и важно и без да го превръщаме в клоунада.

Послепис

На въпросната пресконференция в БТА (от 28:46 мин. насетне) бе направено следното изказване:

"Така, малко за тоя език [има се предвид езика на т. нар. влахо-български грамоти - бел. м., Ч. К.] ... Румънските историци ... дежурното румънско обяснение е, че това е канцеларският език на влашките войводи, който се позовавал върху църковно-славянския, както те го наричат. Обаче един румънски ... един руски езиковед, Бернщайн, Самуил Бернщайн, направи едно изследване, в което им ... направо им го ... да не казвам, нали, какво ... в което просто им показа думи, думи, думи, които нямат нищо общо с никакъв църковно-славянски".

Пак ще повторя, за мен езикът сам по себе си не може да бъде показател за етническа принадлежност, поради което считам този вече вековен спор за мъртвороден и абсурден, идеологизиран и обезобразен благодарение на усилията на всички участващи в него страни - румънска, българска, сръбска и т. н.

Обръщам внимание на този въпрос само и единствено по причина на това, че книгата на Бернщайн не е особена тайна, а е общодостъпна, в това число (ако някой няма желание да я чете цялата) и нейното заключение, и в нея пише неща, някои от които не са особено приятни за българския слух (отделно от всички онези, които не са приятни за румънския). Не мисля, че е коректно нещо да се използва избирателно, затова я поднасям тук без допълнителен коментар. Който има желание, ще разбере за какво става дума, включително и това защо е писана тогава, когато е писана, и от какви позиции изхожда авторът й в своите интерпретации.