Отвъддунавска България, част 4: Трансилвания

(продължение от предишната част)

България при цар Симеон според История на България, т. 2, София, 1981 г.

Както видяхме досега, "данните" за Отвъддунавска България в първия век и половина от нейното постулирано съществуване (между Аспарух и Пресиян) се отнасят за западните и източните предели на предполагаемата й територия (съответно земите по река Тиса, от една страна, и тези на североизток от дунавската делта в посока Днестър, че и Днепър, от друга).
Нейде след средата на IX в. (но не и по-рано!) като че ли се появяват сведения, които ще да документират българската власт над централните и северните области на Отвъддунавска България, а именно над земите на заключеното между Карпатите и Апусените Трансилванско плато и подхода към него от юг (Влашко), който ще да е осигурявал и връзката между основните български територии южно от Дунав и богатата на полезни изкопаеми Трансилвания.
Именно нейните природни ресурси я превръщат векове преди това в прицел на римската експанзионистична политика на север от Дунав при Траян. На практика римската провинция (траянова) Дакия е олицетворение на стремежа (и успеха) на Рим в течение на повече от век и половина да контролира рудниците на Трансилвания. Контролът над Трансилвания и нейните богатства е и основна тема за редица народи и политически формирования през цялото средновековие.

Траянова Дакия
(By User:Andrei nacu (original author) User:Furfur (derivative author) [CC BY-SA 3.0 ro (https://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/ro/deed.en)], via Wikimedia Commons)

Траянова Дакия със заключеното сред Карпатите и Апусените трансилванско плато
(по Fodorean, Florin & Fodorean, Ioan & Moldovan, Ciprian. (2013). Recreating the landscape of the former Roman Dacia using modern 19th century cartography, digital data and GIS. 8. 2013-2050)

Както са склонни да се съгласят немалко родни и чужди изследователи, поне няколко десетилетия през IX в. (а според нашата медиевистика априори и през целия IX в., т. е. от Крум насетне) Трансилвания е в български ръце, представлявайки интегрална част от Отвъддунавска България. Какви са данните, на които се опира науката, за да (ре)конструира българската власт над тези земи?
Историческите сведения са, меко казано, оскъдни и само с голяма доза пожелателно мислене могат да бъдат приети за свидетелства, камо ли пък доказателства, в тази насока. Става дума за цифром и словом 3 (три) извора.
Първият е староанглийски превод на писаната в началото на V в. "История против езичниците" на римлянина от Испания Павел Орозий, ученик на Августин Блажени. Преводът се приписва на (инициатива на) краля на Уесекс Алфред Велики (871-899 г.). В началото му е направено пространно земеописание, което дава предлага интересен поглед към тогавашната (вкл. политическа и етническа) география на познатия свят на Европа и Средиземноморието.
Вторият е извор са т. нар. Фулденски летописи, и по-точно тяхното Регенсбургско (или Баварско) продължение, което описва събития до самия край на IX в., в това число и конфликта на каринтийския херцог Арнулф с великоморавския владетел Сватоплук (Святополк), в който по една или друга причина се оказва въвлечена и България.
Третият е т. нар. Gesta Hungarorum (Деяния на унгарците, известен и като унгарски Аноним) - наглед изключително подробен, но същевременно изключително противоречив източник за първата поява на маджарите в Карпатския басейн и овладяването на новата им (тогава) родина, която обитават и до ден днешен. В него, освен всичко останало, се говори за български провинциални владетели (?) или управители (?), които след ожесточена съпротива се покоряват на маджарите, което сложило край на българската власт в северозападните предели на Отвъддунавска България.
И така, нека видим каква информация се съдържа в тези три извора.

Основен стълб в носещата конструкция на "българската Трансилвания" е фрагмент в едно изречение в земеописанието на крал Алфред, което гласи: "на изток от земята Каринтия, отвъд пустинята, е земята на българите". Точните граници на Каринтия в IX в. са трудно установими, но най-общо казано това са Югоизточните Алпи и прилежащите им земи, или, речено другояче, днешна Югоизточна Австрия и Словения. Действително, ако човек потегли право на изток от Каринтия, ще попадне в Трансилвания, прекосявайки степния ландшафт на панонската "пуста", т. е. пустиня. Като че ли всичко изглежда наред и крал Алфред действително засвидетелства "българската Трансилвания".

Карта на Европа, изготвена от Дж. Бейли  края на XVIII в. съгласно земеописанието на крал Алфред. България (Pulgaria) е поставена колебливо от двете страни на Долен Дунав - PUL отсам, GARIA оттатък реката, но не и в Трансилвания (Wikimedia Commons, public domain)

Но ... както често става, има едно "но". Проблемът в случая се състои в това, че науката (ни) старателно избягва четенето на въпросното изречение докрай, тъй като продължението му не е особено лицеприятно за грижливо изгражданата теза. В целостта си то гласи: "на изток от земята Каринтия, отвъд пустинята, е земята на българите; а на изток от тях е земята на гърците". Ако допуснем, че земеописанието на крал Алфред се отличава с желаната от историографията ни географска прецизност, следва да приемем, че "земята на гърците" (Византия) се разполага източно от Карпатите, в земите на Молдова и Северното Черноморие - нещо, което, както добре знаем, не е вярно. Ясно е, че "изтокът" на Алфред е изток само в най-общия смисъл на думата (и няма как да бъде другояче през разглежданата епоха) и в случая, ако съдим по пространствените репери и тяхната последователност (Каринтия, България, Византия), е по-скоро "югоизток". Крал Алфред трябва да бъде изваден от списъка на ключовите свидетели в полза на "отвъддунавска България" като цяло и на "българската Трансилвания" в частност.

Tabula Hungariae - първата печатна карта на Унгарското кралство от началото на XVI в. Ясно личи слабо населената област в сърцето й, между Дунав и Тиса (тук Cumanorum Campus)
By Lázár deák (Lazarus secretarius) (http://lazarus.elte.hu/hun/maps/lazar150.jpg) [Public domain], via Wikimedia Commons

Нека видим как стоят нещата със следващия свидетел - херцог Арнулф от Каринтия, в последните години от живота си и римски император. Във връзка с конфликта си с великоморавците в края на IX в. той изпраща (съгласно Фулденските летописи) пратеници при българския владетел Владимир (Расате) с предложение за възобновяване на мирните взаимоотношения "и поискал да не се позволява на моравците да закупуват оттам сол". Какво в този извор говори за "българската Трансилвания", питаш се, може би, читателю? Нищо, разбира се, но тя се търси между редовете въз основа на презумпцията, че в Трансилвания има сол. Тази ценна суровина и нейният добив, твърди се, е под контрола на владеещите по онова време Трансилвания българи, които я продават на моравците - търговия, която Арнулф иска да пресече. Да, в Трансилвания действително се намират едни от големите солници на европейския континент, но големи находища на сол има и в сърцето на средновековна България, в района на Провадия. Проблемът за експлоатацията на провадийските находища през средновековието е, меко казано, напълно неизследван в нашата наука, но предвид новите свидетелства за добива на сол от тях още през късния неолит и през каменно-медната епоха ми се струва, че не е нужно да търсим източниците на сол на средновековна България на стотици километри, преди да сме огледали внимателно собствения си двор.

Т. нар. "Деяния на унгарците" (Gesta Hungarorum), ни разказват историята за появата на маджарите в Средна Европа в края на IX и началото на X в. и за овладяването на новото им (тогава) отечество. Този късен текст (написан не по-рано от началото на XIII в., т. е. поне триста години след описваните в него събития) не случайно е посрещан от огромната част от съвременните изследователи с голяма доза недоверие. Един от най-големите познавачи на средновековната унгарска история и нейната изворова база, Карлайл Макартни, го нарича в прав текст "най-известния, най-объркания, най-дразнещия и най-подвеждащия от всички ранни унгарски текстове" ("the most famous, the most obscure, the most exasperating, and most misleading of all the early Hungarian texts") [C. A. Macartney, The Medieval Hungarian Historians: A Critical & Analytical Guide. Cambridge 1953, 59].
Вече е обръщано внимание на обстоятелството, че този най-ранен и подробен паметник за ранната унгарска история остава на практика напълно игнориран от страна на по-късната средновековна унгарска книжнина, която се обръща към други текстове, разказвайки за времето на "покоряването на родината". Унгарският изследовател Дюла Кристо прие, че причината за това е осъзнаването още в средновековието, че този разказ е пълен с (фактологически) измислици, и по тази причина твърде недостоверен.


Първата страница от текста на Gesta Hungarorum
By Anonymous (User:Bogdan) [Public domain], via Wikimedia Commons

Gesta Hungarorum е като че ли най-добре приет в българската и румънската историография, при все, че са добре известни всички проблеми, свързани със съдържащата се в него информация. Нека видим, например, какво пишат българските му издатели:
"Това, което значително затруднява и донякъде омаловажава стойността на произведението като исторически извор, е честото и произволно смесване на легенди и писмени извори, прехвърлянето на определени действия от едни лица към други, или от едно време в друго, "дописването" на някои исторически факти, смесването на различни исторически епохи, както и вплитането на съвременни на автора реалии и тенденции, продиктувани от конюнктурни съображения".
При все това родната историография дава мило и драго за (част от) сведенията, съдържащи се в този извор, и ги приема за чиста монета, макар да е скептична към почти всичко останало в него. Защо е така? Нека дадем отново думата на българските му преводачи (удебеленото мое, Чавдар Кирилов):
"Въпреки всичко това, използването на данните на Анонима за средновековната история на България е наложително. При преселението си в Средна Европа и "завоюването на родината" маджарите несъмнено са влезли в пряк контакт със северозападните отвъддунавски български владения от края на IX в. насетне. В много от полулегендарните сведения на Анонима за тези контакти се крият единствените запазени частици от истината за събитията от онази отдалечена и слабо отразена в другите чужди и наши извори епоха".
Казано другояче, ние вярваме в Отвъддунавска България и щом един иначе напълно недостоверен източник ни говори за нея, той е изцяло достоверен в тази си част и ние приемаме само нея, при това като чиста монета и като основен извор за същата тази Отвъддунавска България. Или, с други думи, Отвъддунавска България я има, защото се споменава в Унгарския аноним, а той е (частично) достоверен по една единствена причина - защото говори за несъмнената Отвъддунавска България. Това е чиста проба "кръгова логика".

Подобни са и мотивите на румънската историография. В последната голяма румънска монография, посветена специално на този паметник, Александру Маджару написа, че "анализът на няколко фрагмента от Gesta Hungarorum показа, че този труд е като цяло достоверен, макар и да игнорира важни събития и персонажи, и дори допуска някои хронологически грешки" (стр. 147). "Достоверните данни" според Маджару се отнасят до "присъствието на румънци в Панония по времето на унгарското завоевание (the presence of Romanians in Pannonia in the age of the Hungarian conquest" (стр. 148).
С други думи, българското и румънското доверително отношение към (част от) сведенията на Унгарския аноним е плод на съвременни националистически стремления и тенденции в историографията на двете страни, като българската набляга повече на политическото, а румънската повече на етническото, присъствие съответно на българи и власи (румънци) в Трансилвания към края на IX и началото на X в. Пореден пример за минало, конструирано в услуга на настоящето, ни неподкрепено от никакви (смислени) изворови данни.

Накратко Анонимът ни разказва следната история - живеещите в Скития (Северното Черноморие) маджари тръгват в края на IX в. под водачеството на Алмус и сина му Арпад, които са наследници на Атила, към "земите на своите деди", хуните, в Карпатския басейн. Там заварват различни владетели и народи - българи, власи и т. н., които подчиняват, след което устройват новата си държава. Българската историография, опирайки се на сведенията на Анонима, си е харесала няколко исторически фигури, уж засвидетелстващи българска власт и българско присъствие на север от Дунав.

Политическа карта на Карпатския басейн в навечерието на унгарското завоевание съгласно данните на Gesta Hungarorum
By Dr. Márki Sándor (1853-1925), Hungarian historian: http://www.bibl.u-szeged.hu/exhib/evfordulo/marki/marki.html [Public domain], via Wikimedia Commons

Една от тези фигури е Салан, който според Анонима е внук на "Кеан Велики - господарят на България", който пък завладял "земята, която лежи между Тиса и Дунав [...] чак до пределите на рутените и полоните и там населил склави и българи". Излишно е да се обяснява, че Кеан Велики (Keanus Magnus) не може да се идентифицира с който и да било български владетел. Възприемането му като Крум или Омуртаг, или пък интерпретацията на името като производно на българска владетелска титла "кан/каган" е плод единствено на пожелателно мислене.
Така или иначе цитираният пасаж е сред любимите на родната историография в опитите й да постулира наличието на отвъддунавски български владения в навечерието на унарското нашествие. Също така, обаче, тя на драго сърце забравя друг пасаж от Анонима, отнасящ се до същия този Салан, а именно разказа на част от поданиците на Салан, подчинили се на маджарите (удебеленото мое, Чавдар Кирилов): "че след смъртта на Атила вождът Кеан Велики, прадядо на вожда Салан, дошъл от България с помощта и по съвета на императора на гърците, завзел тази земя; че самите склави били отведени към пределите на рутените от българската земя и сега техният вожд Салан се държи и ги управлява и каква власт има над своите съседи".
Звучи абсурдно, нали? Български аристократ през ранното средновековие се настанява между Дунав и Тиса "с помощта и по съвета на императора на гърците". Ако това е чиста монета, пита се в качеството си на какъв управлява той тези земи и дали - независимо от евентуалния му български произход - не е на подчинение на константинополския император? Ако приемем, че Кеан = кан/каган, няма ли да се окаже (в духа на свръхинтерпретация на извора), че български(те) владетели действат като подчинени на византийския император и с тяхна помощ Византия разпростира властта си на север от Дунав? Впрочем подобна свръхинтерпретация е излишна, тъй като "случаят Салан" има доста простичко обяснение, на което ще обърна внимание по-долу, и което обяснява не само него, но и редица други странности на Анонима.
Нещата стават още по-объркани, когато се взрем в думите на унгарския вожд Арпад към пратениците на Салан (удебеленото мое, Чавдар Кирилов): "Въпреки че моят прадядо, всесилният Атила, е владял земята, която лежи между Дунав и Тиса чак до пределите на българите, която и самият той владее [...] моля за полагащото ми се едно парченце за моя добитък [...]". От тези думи следва, че земята между Дунав и Тиса е извън "пределите на българите", макар и да е владяна от човек с (евентуално) български произход.

Подобна е историята с друг "български владетел" на север от Дунав - Менуморут, когото маджарите подчиняват. И той приема маджарски пратеници, които го молят за земя за заселване, но той "отказал да даде на вожда Арпад дори шепа пръст [...] поради българското си високомерно сърце, склонно да заповядва" (удебеленото мое, Чавдар Кирилов). Да, наглед трудно може да се открие по-категорично сведение за български владетел в Трансилвания около 900 г. Но отново, както често се получава, изворът се чете само в онази си част, която ни устройва. Удобно се забравя друго сведение за Менуморут в същия този унгарски Аноним, отнасящо се до първата среща между него и хората на Арпад (удебеленото мое, Чавдар Кирилов): "Кажете на Арпад, вожда на Унгария, вашия господар, че [...] земята, която иска от наша милост, по никакъв начин няма да отстъпим, докато сме живи. [...] С думите си той няма да смути духа ни като приказва, че произлизал от рода на крал Атила, който се наричал бич божий и който с насилническа ръка заграбил тази земя от моя прадядо, но поради милостта на моя господар, константинополския император, никой не може да я отнеме от ръцете ми".
Какво се оказва? Ако приемем, че Анонимът е достоверен, имаме (пореден) случай на българин, който управлява на север от Дунав ... от името на византийския император ... За каква Отвъддунавска България може да става изобщо дума в случая?
Трогателен е опитът на родната историография да засити вълка, но да съхрани агнето: "Очевидно твърдението, че бил „византийски поданик” може да се свърже със спомена за един исторически факт - подчинението на Менумороут на българския владетел. А България по време на написването на хрониката вече е била от дълго време поробена от Византия и в съзнанието на анонимния автор-католик тя я е изместила. Освен това за маджарите тези две страни били равнозначни по вероизповедния признак" (Петър Коледаров, Политическа география на средновековната българска държава, I, 1979, 18). Великолепен пример за приемането на желаното за действително и търсенето на всевъзможни начини за неговото "доказване".
{Малка скоба: не смятам да се спирам, за да не утежнявам разказа допълнително, на обширната дискусия относно историчността на личността Менуморут, за която са изписани кофи с мастило, и за обоснованите твърдения, че зад това име се крие обобщения образ на великоморавски(я) владетел, както разкрива неговата етимология  - комбинация от ménü ("велик") и унгарския екзоним на моравците - marót}.

Следващият "български" герой на унгарския Аноним e Гелу, владеел самото сърце на Трансилвания (според някои наши изследователи той пък е една и съща личност с Менуморут). С "българина Гелу", постулиран от родната историография, вече наистина навлизаме в сферата на не-научната фантастика, тъй като изворът не само не споменава и думичка за евентуален негов български произход, а тъкмо напротив - нарича го недвусмислено влах. Първоначално той е "някакъв влах Гелу" (Gelu quidam Blacus); после се говори за власи и славяни (Blasii et Sclaui) и за техния княз Гелу (dux eorum Gelu), а накрая изрично е означен и като "вожд на власите" (Gelu ducem Blacorum).
Излишно е да се обяснява, че Гелу е една от хоругвите, които румънската историография развява, реконструирайки непрестанната румънска история в Трансилвания от Буребиста до Бъсеску. Въпросните сведения за Гелу или се пренебрегват с мълчание в историографията ни, или се коментира несъстоятелността на румънската идея и се издига глас срещу "буквалното приемане" на извора, "което се прави явно по конюнктурни съображения", както пишат българските му преводачи. Като че ли "българите" в Анонима не се приемат за чиста монета именно по конюнктурни съображения! Интересно как внезапно се оказва, че "влахът Гелу" е "свободно съчинение" на "не особено достоверния Аноним", докато сведенията за "българи" в него са кристално чисти като планинско езеро ...
Впрочем историята с Гелу е много показателна за целия извор. Преди идването на унгарците той си имал вземане даване с (и много патил от) "кумани и пиценати", т. е. кумани и печенеги. Нито едните, нито другите могат да бъдат достоверно засвидетелствани в Карпатския басейн в IX в., но за сметка на това са част от народите по Среден и Долен Дунав към началото на след началото на XI, та чак до XIII в., когато е писан Анонимът. Подобна е ситуацията и с власите, впрочем.

Като стана дума за кумани, време е да се спрем и на последния "български" владетел на север от Дунав, подвизавал се нейде на север от Железни врата, в Банат. Иде реч за Глад. Той завладял земята от реката Муреш до Оршова, идвайки от Видин ("Бъдин град") "с помощта на куманите". Когато маджарите заплашват неговите владения, той се изправя срещу тях с "голяма конна и пеша войска и помощни отряди от кумани, българи и власи". В разразилата се битка "загинали двама вождове на куманите и трима князе на българите, а самият Глад, техният вожд, се спуснал в бягство". Въз основа на тези сведения не само се приема - незнайно защо - че Глад непременно е българин, но и че в IX в. имало Банатски комитат с център Видин (!?).
Изключително интересно е, впрочем, онова, което според Анонима правят маджарите след покоряването на владението на Глад. Победилите Глад унгарски военачалници искат разрешение от Арпад "да навлязат в Гърция, за да подчинят цяла Македония от Дунав до Черно море" (удебеленото мое, Чавдар Кирилов). Получили го, те прекосяват реката и по маршрута Браничево - Средец - Траянови врата достигат до Пловдив, който също превземат. Ако вярваме на извора, Византия към края на IX и началото на X в. владее изцяло Диагоналния път от Белград към Константинопол - нещо, което, струва ми се, няма да се хареса на родните любители на "България на три морета" при цар Симеон.

"България на три морета" към момента на смъртта на цар Симеон според Атласа на Димитър Ризов от 917 г. Знаково е отсъствието на Отвъддунавска България, която според автора на картите Васил Златарски вече ще да е загубена тъкмо заради унгарската експанзия около 900 г. Както показва картата в началото на този очерк, взета от юбилейната 1300-годишна многотомна "История на България", дори изключително политически мотивираният атлас на Ризов от годините на националните ни катастрофи е бил по-свенлив в отношението си към (въображаемите) български отвъддунавски владения, които според по-късната ни историография са загубени едва по времето на цар Петър.
By D. Rizoff [Public domain], via Wikimedia Commons

Историята с Глад и последвалите събития са очевадно свидетелство, че, разказвайки уж за времето на унгарското покоряване на Карпатския басейн около 900 г., авторът на Анонима има пред очите си етническа и политическа картина ( а нерядко и събития!), която е доста по-късна от въпросното време. Именно това обяснява всички власи, кумани, печенеги, българи и други народи, с които той населява покорените от маджарите земи.
Благодарение на осъзнаването, че Анонимът проектира легендата за унгарското завоевание от края на IX и началото на X в. върху политическа (и етническа) сцена и събитийност, които са с век - век и половина по-късни, вече ни е по-лесно да приемем, че Арпад среща напълно непознатите за неговата епоха в Карпатския басейн печенеги, кумани, власи, както и любопитни "български" владетели, които считат за свой господар не кого да е, а императора в Константинопол. Просто Арпад на Gesta Hungarorum, за разлика от истинския, историческия Арпад, е качен от анонимния автор на машината на времето и запокитен много напред в него, за да извършва дела, вършени от неговите далечни наследници.
Това осъзнаване ни обяснява и причината за едно от най-тежките (и принципно правдиви) обвинения към унгарския Аноним - описваните в него хора и събития не се срещат и не намират потвърждение в нито един от останалите (чужди) източници, които разказват (при това доста подробно!) за появата на унгарците и тяхното завоевание. Няма как да е другояче, след като почти нищо от описваното в Gesta Hungarorum не се е случило по времето, когато традиционно се приема, че е станало.

В заключение смело може да се каже, че Gesta Hungarorum няма стойност на исторически извор за постулираната и имагинерна "трансилванска" отвъддунавска България. Въпросът е имат ли "Деянията на унгарците" изобщо стойност на исторически извор или - както настояват някои изследователи - трябва изцяло да бъде пренебрегната като такъв? Считам, че в нея все пак се съдържат действително ценни сведения за (не чак толкова) ранната унгарска история и изобщо историята на Югоизточна Европа, но за да бъде извлечено действително важното в нея, трябва да се отърсим от наслоенията и клишетата, съпътстващи досегашните занимания с паметника. В следващия очерк (тук не е мястото за това) ще обърна по-специално внимание на онова, което Анонимът ни разказва за "българите" и "България", и ще опитам да покажа, че липсата на събитийна и времева историчност в него не означава непременно, че той непременно ни лъже или си измисля.
Просто като "предястие" бих искал да ти предложа, читателю, основната си теза - "България" на Анонима не е ранносредновековната българска държава, а едноименната византийска тема, устроена в Западните Балкани след покоряването на Самуилова България в началото на XI в., "българи" не е етноним, а означение на жителите на въпросната административна единица през същото столетие. Когато осъзнаем това, всичко в Анонима си идва на мястото и той става безценен източник на информация, макар и не за ранносредновековната "отвъддунавска България", а за византийската (външна) политика през XI в. и по-специално за унгарско-византийските взаимоотношения по онова време.

И така, позволи ми, читателю, следното обобщение в края на този очерк: безпощадно ясно е, че нито един от трите източника, които обикновено привличаме на свидетелската скамейка в полза на съществуването на "българска Трансилвания" през втората половина на IX в., всъщност не говори за такава. Тя - подобно и на останалите "отвъддунавски Българии" в различни части на времето и пространството, на които вече обърнах внимание, е плод единствено и само на съвременни научни, псевдонаучни и ненаучни конструкции, които създават несъществувала реалност, обслужвайки определенени нужди на настоящето, без реално да изследват и реконструират миналото такова, каквото е било.


Коментари

  1. Отличен, според мен, разбор върху Анонимната унгарска хроника. Досега не писах, понеже се надявах, че след тази 4рта част ще следва някаква рекапитулация и реконструкция , която да обедини забележките и заключенията от четирите части. Понеже мина повече от половин година, подканвам те го направиш. Освен това, мисля, че с малко прецизиране , от тези материали би могла да излезе и една студия.
    Поздрави

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар