Отвъддунавска България. Част 3: Омуртаг и Лудвиг

(продължение от предишната част)

България при хановете Крум и Омуртаг според История на България, том 2, София, 1981 г.

В първите месеци на 814 г. двама велики владетели си отиват от този свят. На 28 януари по пътя към вечността поема Карл Велики, франкски крал и римски император, а на 13 април внезапна смърт покосява хан Крум, който дава началото на може би най-великата династия в българската история и който поставя основите на превръщането на България в истинска, модерна за времето си държава.

Те са наследени съответно от Лудвиг, който ще бъде наречен Благочестиви, и Омуртаг. Тяхното време е не по-малко знаково от това на предшествениците им. Именно епохата на Лудвиг слага началото на оформянето на политическия и етнически облик на Западна Европа - такъв, какъвто го познаваме днес, а Омуртаг продължава делото по консолидиране на българската държавност и реализира мащабна властова строителна програма, която не пропуска да увековечи в серия от каменни надписи и която ще даде повод на модерната епоха да го окичи с прозвището Строителя.

Омуртаг наблюдава екзекуцията на епископ Мануил (Мадридски ръкопис на хрониката на Йоан Скилица)

Идеализирано изображение на Лудвиг Благочестиви като "Воин на Христа" (около 831 г.)

Още в първите години на своето управление Омуртаг сключва траен мир с Византия, който му позволява да се съсредоточи върху вътрешните дела на България, но и му осигурява така необходимото спокойствие, когато на запад започват да назряват проблеми, които изискват немалки дипломатически и военни усилия от българска страна. Тези именно проблеми стават причина за интензивни контакти, а на моменти и ожесточени военни действия, между българи и франки, а съдбите на Омуртаг и Лудвиг се оказват преплетени за повече от десетилетие.

Основен източник на информация за българо-франкските взаимоотношения в третото десетилетие на IX в. е ранната имперска хроника на Каролингите, обхващаща времето между 741 и 829 г. и известна днес под името Annales Regni Francorum. Първият издател на цялостния текст, Георг Перц, приписва авторството на документа на големия книжовник и придворен биограф на Карл Велики, Айнхард. Днес това се отхвърля и се счита, че хрониката е писана последователно от различни (анонимни) хронисти през VIII и IX в., а Айнхард има отношение към нея дотолкова, доколкото използва (и) събраните в нея сведения за управлението на Карл Велики, за да напише прословутата негова биография. Нямаше да се спирам на този проблем, ако българският (частичен) превод на имперската хроника не бе означен - в духа на разбирането на Перц - като "Летопис на Айнхард", поради което ми се стори необходимо да направя това кратко уточнение.

Айнхард. Миниатюра от XIV в.

И така, да започнем ...

Съгласно записите на Annales Regni Francorum нейде в последните месеци на 818 г. Лудвиг, отправил се към зимната си резиденция Аахен (прочутия с топлите си минерални извори Аквегранум), среща в двореца при дн. Ерстал в Белгия необичайно стълпотворение от пратеничества от най-различни страни: "пратениците на Сигон, дук на беневентците, които му носели дарове, за да извинят своя дук за убийството на предшественика му, дук Гримоалд. Там били и пратениците и на други народи, именно абодритите, пък и на Борна, дук на гудуските, и на тимочаните, които наскоро се били откъснали от съюза си с българите, и били дошли до нашите граници, а и пратениците на Людевит, дук на Долна Панония, който, кроейки преврат, се стараел да обвини Кадолах, граф и управител на Фриулската марка, в жестокост и необузданост. След като ги изслушал там и ги пуснал да си отидат, императорът отишъл да зимува в Аквегранум".

Дворецът на Каролингите в Аахен. Източник: By Gerhard Curdes [GFDL 1.2 (http://www.gnu.org/licenses/old-licenses/fdl-1.2.html)], via Wikimedia Commons (с моя редакция)

Благодарение на това сведение на историческата сцена на Югоизточна Европа се появяват три племенни или народностни групи, които ще слязат от нея само няколко години след това, за да изчезнат завинаги. В изминалите близо два века от първото издание на имперската хроника този пасаж и съдбата на въпросните племена са обект на оживена научна дискусия.

В основата й стои ... една запетайка. В първото издание на Георг Перц откъсът, посветен на трите племена, изглежда по следния начин:
"Erant ibi et aliarum nationum legati, Abodritorum videlicet ac Bornae, ducis Gudoscanorum et Timocianorum, qui nuper a Bulgarorum societate desciverant et ad nostros fines se contulerant [...]".
В последващите издания същият текст се предава така:
"Erant ibi et aliarum nationum legati, Abodritorum videlicet ac Bornae, ducis Gudoscanorum, et Timocianorum, qui nuper a Bulgarorum societate desciverant et ad nostros fines se contulerant [...]".

Уж няма разлика, но не е така. В по-късните издания на текста между Gudoscanorum и Timocianorum е вмъкната запетайка, при това без да се пояснява защо е направено това. Въпросната запетайка е ключова; липсата й превръща Борна в "дук на гудусканите и тимочаните",  наличието й го прави дук само на гудусканите. Казано другояче, в първия вариант гудусканите и тимочаните са под обща политическа власт и съответно (логично) обитаващи съседни земи, докато във втория те са две отделни в политическо отношение общности, които не е нужно и да са съседни една на друга. Слагането на запетайка, наред с това, внушава на читателя, че тимочаните "наскоро се били откъснали от съюза си с българите", докато същото далеч не е нужно да се отнася до гудусканите.

Summa summarum пред нас стои следният въпрос: дали имаме три племена (абодрити, гудускани и тимочани), които имаме право да "групираме" и да твърдим, че и трите са "се били откъснали от съюза си с българите", или имаме три племена, които нямат общо помежду си и чакат Лудвиг в Ерстал всяко със собствените си проблеми?

Проблемът намира наглед много лесно решение, ако вземем предвид друго известие на Annales Regni Francorum, отнасящо се до следващата 819 г. и говорещо за някой си Борна, дук на Далмация (Borna vero dux Dalmatiae). Две години по-късно той ще бъде наречен "дук на Далмация и Либурния" (dux Dalmatiae atque Liburniae). Титлата на Борна го позиционира в земите по хърватското адриатическо крайбрежие. Именно затова неговите гудускани обичайно се осмислят като една от хърватските племенни общности, което пък е причина "групата" "абодрити, гудускани, тимочани" да не бъде разглеждана като такава.

Дори да приемем, че Борна, дук на Далмация и Либурния е едно и също лице с Борна, дук на гудусканите, не може да не направи впечатление, че в качеството си на дук на Далмация и Либурния той се изявява едва след 819 г., докато в 818 г. е (все още) само дук на гудусканите (и евентуално тимочаните). Далеч не е невъзможно между 818 и 819 г. обиталищата на гудусканите - подобно на тези на тимочаните - да са се сменили [да припомня: за тимочаните четем, че "наскоро се били откъснали от съюза си с българите, и били дошли до нашите граници"], а Борна в качеството си на водач на своите настанили се по адриатическото крайбрежие хора да се е превърнал в "дук на Далмация и Либурния". Тази възможност като цяло се отхвърля от научната общност и малкото гласове в нейна защита биват било яростно критикувани, било игнорирани с мълчание.

Либурния и Далмация на картата на немския картограф от XVI в. Герард Меркатор.
Източник: www.lokalpatrioti-rijeka.com

В родната историография има разномислие относно "групирането" на трите народа. Още Васил Златарски "групира" абодрити и тимочани и приема, че "наскоро се откъснали от съюза си с българите" се отнася и до двата народа. Прочее, цитирайки Айнхард, той напълно съзнателно "изпуска" Борна и неговите гудуски (Златарски, История, I, 1, стр. 400-401). Петър Петров в книгата си "Образуване на българската държава" (стр. 236-237) изброява абодрити, гудуски и тимочани на един дъх, приемайки, че и трите народа са били доскоро "в съюз с българите", маркирайки (северо)западните предели на българската власт.. За сметка на това Иван Божилов и Васил Гюзелев не обелват нито дума за абодрити и гудуски, когато коментират срещата в Ерстал в контекста на българската история, оставяйки в читателя си впечатление, че "откъсването" се отнася само до тимочаните.

Наскоро сръбският изследовател Предраг Коматина отново обърна внимание на проблема "абодрити, гудускани, тимочани". Той критикува "появата на запетаята", без да мотивира надълго и нашироко скепсиса си в това отношение, и се обяви в защита на "групирането" на трите народа. Аз съм на същото мнение, а основание за това виждам в следното: имперската хроника коментира детайлно причините, поради която всяка делегация очаква нетърпеливо срещата си с Лудвиг в Ерстал. Такъв е случаят с беневентците, такъв е случаят и с Людевит. Ако приемем, че "откъсването от съюза с българите" се отнася - при "наличието на запетайката" - само до тимочаните, то от това би следвало, че хрониката не се интересува от причините, поради което там са абодрити и гудускани. Крайно невероятно, предвид останалите напоителни разяснения.

Ето защо мисля, че имаме всички основания да разглеждаме (както това прави Петър Петров) абодрити, гудускани и тимочани като три общности, които вкупом са в обсега на българската власт в Югоизточна Европа. Не бих искал да коментирам стария въпрос дали те са част от "седемте славянски племена", разселени от Аспарух (въпрос без отговор, а и без особено значение за този текст), както и дали "съюзът" им с българите е причина техните земи да бъдат разглеждани като част от българската ранносредновековна държава. Не ми се иска да навлизам в детайлна дискусия относно що е това (варварска) държава и как изглежда тя по онова време. Ще се задоволя само да отбележа, че след като приемаме, че аварският хаганат е имал що-годе установена "държавна" територия, то не следва да отнемаме това право и на българската държава. Дали и доколко е правилно да мислим така, ще разгледам на друго място.
Въпросът, който следва, е къде са обиталищата на тези народи? От отговора му зависи очертаването на българските предели в северозападна посока. Макар и оскъдни и наглед неясни, данни в тази насока не липсват.

Карта на основните коментирани в текста земи и народи:
1. "Траянова" Дакия; 2. Крайбрежна Дакия
3. (ранносредновековна) Долна Панония; 4. (ранносредновековна) Горна Панония
а - тимочани, б - абодрити

На първо място има консенсус, при това основателен, че тимочаните (Timociani) обитават поречието на р. Тимок (антично име Timacus). Колко е голяма тяхната племенна територия и какви са нейните граници, е невъзможно да се каже, но така или иначе в случая имаме ясен пространствен репер. Той, впрочем, е на юг от Дунав, така че земите на тимочаните нямат отношение към въпроса за "Отвъддунавска България".

При положение, че гудусканите и тимочаните наистина се подчиняват на общ владетел - Борна, племенната територия на първите следва да се търси нейде в съседство с тази на вторите. Няма преки данни в това отношение, така че този въпрос трябва засега да бъде оставен настрана.
Случаят с абодритите е по-особен. Към 818 г. няма никакви данни за тяхното пространствено позициониране. Нещо повече, франкските извори познават по същото време народ абодрити, обитаващ земите в североизточната периферия на франкската империя, между долните течения на реките Елба и Одер. Тък като "абодритите от 818 г." се споменават "в комплект" с гудускани и тимочани - народи, обитаващи Подунавието - отдавна е изказано обоснованото предположение, че става дума за народ, различен от "северните абодрити", макар и носещ идентично с тях име, и също обитаващ земите покрай Дунав.

През 822 г. във Франкфурт се събират пратеници на различни народи, обитаващи земите на изток от Франкската империя. Annales Regni Francorum ги изброява: "In quo conventu omnium orientalium Sclavorum, id est Abodritorum, Soraborum, Wilzorum, Beheimorum, Marvanorum, Praedenecentorum, et in Pannonia residentium Abarum legationes cum muneribus ad se directas audivit". Идентификацията им позволява да се допусне, че списъкът изброява народи в поредност от север на юг, започвайки със "северните абодрити" и достигайки до аварите в Панония. Между тях и Marvani, възприемани като (велико)моравци(те) се появява име, което до този момент е непознато - т. нар. преденеценти.

Тяхната поява в 822 г. е първа и ... предпоследна. Две години, в 824 г. по-късно пратеници "на абодритите, наричани обикновено преденеценти" (курсивът мой, Ч. К.) пристигат при Лудвиг в Аахен, за да търсят съдействието му срещу техните съседи - българите, които се държали враждебно срещу тях.

И така, сведенията от 824 г. потвърждават, че има (при)дунавски абодрити, различни от "северните", и слагат знак на равенство между тях и преденецентите от 822 г. И тъй като "списъкът от 822 г." наглед позиционира преденецентите между (велико)моравци(те) и аварите в Панония, а пък под другото си име - абодрити - до 818 г. те са част от "българския свят", то като че ли идеята за Отвъддунавска България за пръв път стъпва на здрави основи.

Но ... винаги има едно "но". Първият проблем произтича от "списъка от 822 г.". В него ясно се казва, че във Франкфурт се събират представители на "всички източни славяни", от една страна, и аварите, от друга. Никой не може да вмени на франкските летописци, че считат аварите за славянски народ. С оглед на това е трудно да се приеме безрезервно идеята, че списъкът изброява народите, споменати в него, от север на юг, а по-скоро изрежда по този начин славяните, след което казва "и аварите в Панония". От което далеч не следва, че аварите трябва да се възприемат като част от същата пространствена редичка и че обитават земи на юг от преденецентите. От "списъка" може да се заключи само, че преденецентите живеят южно от (велико)моравци(те), но нищо повече.

Следващият проблем е в това, че имперската хроника обвързва недвусмислено абодритите (наричани и преденеценти) от 824 г. с точно определен регион: Daciam Danubio adiacentem incolunt, т. е. "обитават Дакия покрай Дунава". Какво се има предвид под това име?
Както вече стана дума в предния очерк, понякога е трудно да се определи с какви (антични) пространствени и административни понятия борави един или друг ранносредновековен летописец. В случая, смея да твърдя, иде реч за земите на късноантичната римска провинция Крайбрежна Дакия (Dacia Ripensis), разположена южно от Дунав, между тази река и Стара планина на юг, река Вит на изток и приблизително вододела между Тимок и Морава на запад. Какви са основанията ми?

Терминът "Дакия" се появява още веднъж във франкски извори от разглежданата епоха, а именно в животописа на Карл Велики, написан от Айнхард. Във въпросния пасаж, който бе обсъден в предния очерк, се говори за "лежащата на другия бряг на Дунава Дакия" (in altera Danubii ripa Daciam), която е изброена сред земите, подчинени от Карл Велики и влезли в границите на неговата империя. Вече обосновах мнението си, че тази Дакия е "траяновата Дакия" северно от Дунав, и няма да повтарям аргументите си и тук.

Предраг Коматина, с когото сме на едно мнение относно местоположението на Dacia Danubio, прави буквално нечовешки усилия да докаже, че "лежащата на другия бряг на Дунава Дакия" на Айнхард и "Дакия покрай Дунав" от Annales Regni Francorum са едно и също нещо, което се разполага на юг от Дунав. "Доказателствата" му, обаче, изглеждат по-скоро пожелателни и не убеждават дори хора като мен, които споделят мнението му. Основните проблеми пред него, са, струва ми се, два. На първо място няма как да се пренебрегне формулировката "лежащата на другия бряг" Дакия, при това в сравнение с двете Панонии, които са отсам Дунав. От друга страна Айнхард е категоричен, че въпросната "лежаща на другия бряг" Дакия е сред покорените от Карл Велики земи, а нямаме никакви данни за това, че франките някога са разпростирали властта си до р. Вит.

Че "Дакия" на Айнхард и "Дакия" от Annales Regni Francorum са едно и също нещо, приемат и други автори, които, обаче, застъпват противоположното гледище, а именно, че и едната, и другата Дакия се разполагат на север от Дунав. Колкото и да е странно от българска гледна точка и най-вече с оглед на теорията за "похищението", едни от най-горещите привърженици на тази идея са серия румънски учени (последно Александру Маджару, стр. 195-196), които разполагат абодритите-преденеценти в Банат, между Дунав и Тиса.

Според мен огромното вътрешно напрежение в конструкцията на Коматина и изобщо в идеята за идентичността на двете Дакии в двата франкски текста може да се избегне по много простичък начин, който съответства в много по-голяма степен на онова, което ни казват изворите. Дакия на Айнхард е "траянова Дакия" на север от Дунав, която е (поне частично) покорена от франките след разгрома на Аварския хаганат. "Дакия покрай Дунав" е нещо различно от нея. В полза на това сочи не само различната формулировка на името, но и фактът, че в нея са позиционирани абодритите, които поне до 818 г. са, изглежда, в съюзни отношения с българите и следователно принадлежат на "българския свят", а не са подчинени на франките. Различността на двете Дакии, както и това, че втората е изрично спомената като "крайдунавска", ми позволяват да твърдя, че във втория случай става дума за Крайбрежна Дакия.

И така, и трите споменати народа - абодрити, тимочани и гудускани - към 818 г. обитават земи южно от Дунав и гравитират към България, маркирайки западните (известни ни към момента) предели на българската власт. Поне две от тези общности - абодритите и тимочаните - са разположени в земите на някогашната римска Крайбрежна Дакия. Къде точно следва да се търсят гудусканите, не се наемам да твърдя. Ако са на запад от тимочаните, това би означавало, че българската власт още по Крумово време може би достига до долината на р. Морава, но не тук е мястото за изясняването на този въпрос. Така или иначе ясно е, че нито един от трите народа няма отношение към постулираната "Отвъддунавска България".

Как се развиват нещата оттук насетне?

Очевидно оплакването на Людевит, княз на славяните между Сава и Драва, през 818 г. не дава нужния резултат, и на следната година той влиза в тежък конфликт с франкските власти в региона. На негова страна се бият тимочаните, които се споменават за последен път историческите извори в контекста именно на тези събития. Конфликтът завършва през 823 г. с разгрома и смъртта на Людевит. Трудно е въз основа на наличните данни да се отсъди дали въвличането на тимочаните в този конфликт означава и тяхно преселване в западна посока.

Войската на Омуртаг се бие с Тома Славянина (Мадридски ръкопис на хрониката на Йоан Скилица)

Абодритите-преденеценти, както вече стана дума, на два пъти изпращат пратеничества при Лудвиг, в 822 и 824 г. При второто от тези две посолства те изрично настояват за франкска помощ срещу българите. Към онзи момент българският владетел Омуртаг, който в няколкото години преди това е активно въвлечен във вътрешновизантийската гражданска война, известна като "бунта на Тома Славянина" (821-823), вече тъкмо е влязъл в контакт с франките, настоявайки за уреждане на възникналите спорни въпроси в граничните области на двете държави. През 824 г. са документирани две български пратеничества на Запад, разделени от посещение на бавареца Махелм в България, който трябвало да проучи въпроса на място; очевидно Лудвиг не е бил твърде наясно със ситуацията по югоизточните му граници. Второто българско пратеничество прекарва зимата на 824/825 г. в Бавария, очаквайки среща с Лудвиг, каквато се осъществява едва през пролетта на 825 г. Междувременно франкският владетел приема пратениците на абодритите, но отказва да се ангажира с конкретен отговор, отпраща ги обратно и им насрочва нова среща - "отново да дойдат в това време, което било определено за българските пратеници".

Не е ясно стига ли се до такава; дунавските абодрити никога повече не се появяват на историческата сцена. Може би има резон в предположението на Божилов и Гюзелев, че междувременно те са подчинени (отново) от Омуртаг и на "абодритския проблем" е сложен край, макар изворите да не казват нищо за това. През май 825 г., на събор между два пролетни лова, Лудвиг най-накрая приема българското посолство, чакащо търпеливо в Бавария, и изслушва настояването за регулирането на границата между България и Франкската империя и отговаря с писмо, за съдържанието на което не знаем нищо. То е изпратено до Омуртаг с българското пратеничество, което се завръща у дома. Българският владетел изглежда остава неудовлетворен от отговора и прави последен опит за дипломатическо решаване на конфликта, който от гледна точка на България означава драстично нарушаване на нейните интереси на (северо)запад. През 826 г. при франките се появява ново българско посолство, което е натоварено със задачата да изиска незабавен и категоричен отговор; в противен случай Омуртаг заплашва, че се вижда в правото си "всеки да пази границите си и без мирен договор". Лудвиг решава да изчака заради разпространил се слух за убийството на българския владетел, който не се потвърждава. В крайна сметка българските пратеници са отпратени обратно без отговор.

Вместо "реката да донесе трупа на врага му", тя носи на Лудвиг война ... Тя не е неочаквана; графовете на източните марки Балдерих и Геролд са натоварени със задачата да следят за придвижване на българите. През юни 826 г. те докладват на императора, че нищо подобно не се наблюдава. По границите цари привидно спокойствие ...

То бива нарушено през 827 г., когато българите навлизат с лодки по река Драва и "разорили с огън и меч славяните, които живеели в Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители". На следната 828 г. маркграфът на марка Фриули, Балдерих, е наказан заради своята небрежност и е свален от длъжност заради действията на българите в подвластните му земи. Командването е поверено на сина на Лудвиг, бъдещия крал Лудвиг Немски. През 829 г. Фулденските анали отбелязват опожарявания на някои франкски селища по брега на реката.

По-нататъшни сведения за тази война и нейния изход няма. Според лаконичното сведение на т. нар. "саксонски аналист", хроникьор от XII в., през 832 г. при Лудвиг идват български пратеници с дарове. Не е невероятно предположението на Златарски, че те идват да известят за смъртта на Омуртаг и възкачването на престола на неговия наследник, както и не е невероятно вече отдавна направеното допускане, че по онова време конфликтът между българи и франки е вече история.

Този, конфликт, обаче, както ясно сочат изворите, се разиграва из земите "отсам" Дунав, или по-точно западно от реката, в Панония от двете страни на река Драва. Вероятният негов резултат е утвърждаване (и дори евентуално разширяване?) на българската власт южно от реката до долината на р. Морава. На практика нищо - както видяхме - от известното ни от изворите за времето на Омуртаг, не просто не говори в полза на съществуване на "Отвъддунавска България", а дори не подсказва за каквото и да било българско присъствие на север от реката. Единственото изключение е един домашен извор, каменен надпис, в който се казва следното: "Кан сюбиги Омуртаг: Негавонаис, зера таркан беше мой храненик. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубаир". Контекстът на смъртта на Негавон не е ясен, времето, от което произхожда надписът, също. Неговият издател Веселин Бешевлиев е склонен да допусне, че смъртта на зера-таркана е свързана с българо-франкската война след 827 г. - нещо, което не е невероятно, макар и да е само предположение.

Обичайно този надпис се размахва като крещящо свидетелство в полза на съществуването на "Отвъддунавска България". Както относно на практика идентичния надпис за смъртта на копана Корсис в Днепър, който коментирах в друг очерк, така и в този случай информацията от надписа се тълкува и допълва фриволно, като удавянето на зера-таркана в реката Тиса се разглежда като смърт "в изпълнение на служебния дълг", а именно "защита на границата". Прочее, река Тиса е дълга 1000 км и на първо време нямаше да е лошо да знаем къде точно се е удавил Негавон, че да опитваме да вадим някакви заключения от неговата смърт. Защото чисто теоретично той може да се е удавил навсякъде по протежение на тези 1000 км, като се започне от устието и се свърши с извора на реката, тъй като надписът не подсказва, че удавянето е в резултат на потъване на плавателно средство.

Дори да приемем, че Бешевлиев е напълно прав в допускането си, че зера-тарканът намира смъртта си по време на коментираната българо-франкска война, то по-скоро говори срещу съществуването на Отвъддунавска България, отколкото в нейна полза. Това е така, защото всичко, което знаем за този конфликт, е, че българите го водят на чужда територия, нападайки франки и подвластни на тях славянски племена. Не е невероятно (ако решим да свръхинтерпретираме извора по добре познатия в медиевистичната ни книжнина маниер) Негавон да е намерил смъртта си, докато е атакувал франкските владения по Тиса по подобие на предприетата от българите стратегия по Драва. Все пак, нека припомня, Тиса е най-голямата река на онази "Дакия на другия бряг на Дунав", която според Айнхард Карл Велики завладява и превръща в част от империята си ...

Бих искал накрая да завърша с още една забележка по повод на "мита за похищението" на "родното и святото". Сърбинът Предраг Коматина, както стана дума, отказва да види в абодритите-преденеценти хора, обитаващи земи на север от Дунав. Това обаче не означава, че не вярва в българската власт на север от реката. Той е дълбоко убеден, че още Крум завладява земите на изток от Тиса и вижда именно в тях изходната база за българската война с франките в 827-830/32 г. Основание за това му дава фактът, че българите проникват на франкска територия направо по вода и то по Драва, а не по суша от юг, през Сремско и река Сава. Разбира се, подобен "аргумент" а напълно несъстоятелен и може да му бъде опонирано по хиляда различни начина, но не мисля да правя това тук и сега. Така или иначе имаме поредния чужд изследовател, който вярва в "Отвъддунавска България". Разбира се, бихме могли да заподозрем злонамерен сърбин, който на драго сърце ни подарява румънски Банат, за да не ни допусне в сръбските Срем и Бачка, но ще оставя вечно подозрителните любители на конспиративните теории да нищят този проблем и да разкрият злодея и злостните му помисли ...