Отвъддунавска България. Част 2а: Крум. Раждането на идеята

(продължение от предишната част)

България при хановете Крум и Омуртаг според История на България, том 2, София, 1981 г.

През 70-те години на XVIII в. в Петербург се появява четиритомното издание на немеца на руска служба Йохан Готхeлф Щритер (рус. Иван Михайлович Штритер) Memoriae populorum, olim, ad Danubium, Pontium Euxinum, Paludem Maeotidem, Caucasum, Mare Caspium, et inde magis ad septemtriones incolentium. В този внушителен труд са събрани (и коментирани) данните, които могат да се почерпят от византийските източници, за варварските народи на север от границите на Византия през късната античност и средновековието.

Работата на Щритер е публикувана на латински, бързо бива преведена на руски, и става изключително популярна в европейската наука през следващите няколко десетилетия. Събраните в едно издание сведения за "хората на Севера" дават тласък на изучаването на тяхното минало, интересът към което бездруго нараства благодарение на зараждащите се идеи на романтическия национализъм из цяла Европа.

Опирайки се основно на Щритер, ползвайки и други източници, роденият в днешна Словакия австрийски историк Йохан Кристиан Енгел обнародва през 1797 г. книгата "История на древната Панония и на българите", част от четиритомната "История на унгарското кралство и съседните му народи". В нея (стр. 263) четем между другото следното:

"Четвъртият син [на Кубрат] прекосил Дунав и останал в Панония при аварите, където бил в подчинено положение. Основното си седалище разположил обаче по Тиса и Марош; тук той властвал на тамошните славяни; с тях предприел следната промяна, а именно, че ги преместил от Дунав в днешната планинска Горна Унгария, за да пази гърба си. Негови наследници били Салан и Меноморут, с които по-късно имали работа маджарите, когато завладели сегашното си отечество".

Енгел създава ранносредновековната т. нар. "Панонска България", използвайки сведения за две събития, разделени от (поне) 250 години - на Теофан Изповедник / патриарх Никифор за разделянето на синовете на Кубрат и на Анонимната унгарска хроника за победата на маджарите над Салан и Меноморут около 900 г.

На Енгел не прави впечатление, че според византийските хронисти четвъртият и петият син на Кубрат пресичат Дунав (идвайки от Северното Черноморие), за да се заселят съответно в Панония и Италия. Не му прави впечатление и това, че понятието Панония в изворите от онова време все още се използва в своя ранно- и късноримски смисъл, т. е. обозначава земите на някогашната римска провинция Панония, която е на юг и на запад от Дунав, а не като едва ли не синоним на Карпатския басейн, който днес в почти всички езици се нарича и Панонска низина. Вървейки на практика против информацията на извора, който ползва, той измисля поселване на българи по Тиса и Муреш, земи, които не са в Панония. Оттам нататък, веднъж игнорирал изворови данни, за него е лесно да хвърли мост между тях и митологичните фигури на Салан и Меноморут, за да конструира т. нар. Панонска България. Дори не ми се разсъждава как е достигнал до идеята за разместването на славяни от Дунав към планините от страна на този "панонски" български владетел.

Веднъж измислена, Панонска България не е трудно да се сдобие с история, па макар и по пътя на фантазията и дописването на наличните извори. На стр. 278-279 в книгата на Енгел четем, че панонските българи са в непрекъснато общение с тези, поселили се на Долен Дунав (изцяло авторова измислица), и така дочакват момента, в който франките разрушават аварския хаганат, за да се възползват от него и да отхвърлят "аварското иго". Останките от разгромените в 796 г. авари избягали отвъд Тиса при българите, но последните не виждали в тях вече "господари", а бягащи врагове. По онова време владетел на панонските българи бил някой си Крем, "може би същият, който след това поема властта и над мизийската българска държава под името Крум". Той нападнал бягащите авари и ги победил напълно; някои пленени авари били поробени и използвани между 814 и 820 г. в походите срещу Византия. Действително в лексикона Свидас се говори за унищожение на авари(те) от българи(те) и за Крем, но това, че тези българи са "панонски българи" е измислица на Енгел и не произтича от информацията в изворите.

През 813 г. Крум превзел Адрианопол и преселил значителна част от населението му отвъд Дунав. "Византийците наричат техните нови обиталища "България отвъд Истър", пише Енгел, следвайки информацията от Лъв Граматик и Георги Монах, откриваема у Щритер, и добавя от себе си: "т. е. на Тиса".

Всъщност именно този епизод с направената от Енгел нарочна добавка и последвалият я пасаж обясняват защо той конструира явлението "Панонска България". Тя му е необходима, за да даде обяснение на появата на романоговорящите власи в Унгария и Седмоградско. Да дадем думата на автора (стр. 279):

"Мисля, че не бъркам в предположението си, че при такива обстоятелства значителен брой романо-даки, които, впрочем, живеели и около Адрианопол и останалите тракийски земи, са преместени в днешна Унгария и Седмоградско, и че от тези, завърнали се в прастарото си отечество колонисти, водят потеклото си днешните власи в Унгария и Седмоградско".

Панонска и Крумова Отвъддунавска България се раждат в края на XVIII в. в хода на дискусията относно власите в Карпатския басейн ...

Измислената от Енгел ранносредновековна България в Карпатския басейн неусетно става факт в научната книжнина. Така например през 1844 г. един от влиятелните слависти на европейския научен небосклон през XIX в., словакът Павол Йозеф Шафарик в книгата си Slawische Alterthümer (Славянски древности), следвайки плътно Енгел и не предлагайки собствен анализ на изворовия материал, приема наличието на неговата Панонска България за несъмнено, като дори добавя от себе си (стр. 173) следното: "Влашко вероятно принадлежи на българската държава още от момента на нейното основаване [курсивът мой - Ч. К.]", правейки по този начин първа копка на градивото на Аспарухова Отвърддунавска България, която ще бъде конструирана от Златарски седем десетилетия по-късно, както видяхме в предния очерк. "Панонска България" става (съгласно Шафарик) част от България след разгрома на аварите в края на VIII в.: "Много българи вероятно се присъединили към братята си след падането на аварския хаганат, в резултат на което българската държава се разширила до Тиса, до планината Матра и до Карпатите". Данни, на които се базират неговите заключения, Шафарик така и не благоволява да посочи. Справочният му апарат под линия сочи единствено вече коментираните пасажи у Енгел, думата "вероятно" е отново част от научната му аргументация.

През 1858 г. в труда си "Die südöstlichen Marken des fränkischen Reiches" (За югоизточните марки на франкската империя) немският историк Ернст Лудвиг Дюмлер приема (стр. 9-10) тезата на Енгел (макар да не го цитира изрично) и опитва да я уплътни чрез привличане на сведението на т. нар. Баварски географ за "общата граница" между франки и българи в IX в., без да си задава въпроса дали тази евентуална обща граница е на север или на юг от Дунав. Тази си теза той ще повтори вкратце и четири години по-късно на стр. 35 от работата си "Geschichte des ostfränkischen Reichs" (История на източнофранкското кралство).

След като седем десетилетия Крумова Отвъддунавска България съществува безметежно на страниците на европейската научна книжнина, тя среща неочакван отпор в книгата на родения в Оломоуц (Моравия) австрийски историк Роберт Рьослер "Romänische Studien. Untersuchungen zur älteren Geschichte Romäniens" (Румънски изследвания. Проучвания върху древната история на Румъния), публикувана в 1871 г. Струва си да се вгледаме по-подробно в тази книга, читателю ...

Предприетата от Рьослер атака срещу Отвъддунавска България е част от неговата война с Gesta Hungarorum, т. нар. "Унгарски аноним", съставен нейде в първата третина на XIII в. Както видяхме, още Енгел използва сведенията на въпросния извор, за да подкрепи тезата си относно съществуването на Отвъддунавска България. Данните, почерпени от него, са сред основните нейни конструктивни елементи и до ден днешен. За Рьослер този документ е фалшификат или най-малкото всичко онова, което ни разказва той за времето на унгарското заселване в Карпатския басейн, т. е. за края на IX и началото на X в., е измислица и/или пренасяне на съвременна на автора реалност три века назад във времето. На проблема "Gesta Hungarorum" Рьослер посвещава 85 от общо 360-те страници на своята книга, или близо една четвърт от нея! Той разлага ранната унгарска история - такава, каквато ни е разказана от този извор - на съставните й части и започва да ги оборва една по една. Така под ударите му попада и тезата за Отвъддунавска България.

Всички дотогавашни аргументи (извън данните на Унгарския аноним) за нейното съществуване Рьослер отхвърля (стр. 201-206). Данните за обща граница на франки и българи той приема за достоверни, но според него те се отнасят до земите южно от Дунав. Границата преминава, според него, по р. Сава, а не по Тиса. "България отвъд Истър", спомената във византийски текстове от първата половина на IX в., трябва да се локализира нейде на Долен Дунав, но не и в Карпатския басейн. Конфликтите между франките и Омуртагова България през 20-те и 30-те години на IX в. също се разиграли по десния бряг на Дунав, по Сава и Драва, и нямат никакво отношение към някаква въображаема Панонска България. Дори молбата на източнофранкския крал Арнулф, българите да не продават сол на моравците (отправена в 892 г.), за Рьослер не е свидетелство за българско господство над солните рудници в Трансилвания (както е обичайно това дори за днешната научна книжнина), тъй като според него не може да се допусне, че "преди" и "след" евентуалното българско господство в Седмоградско българите не са добивали сол и че единствено тези залежи са възможен източник на търговията със сол между тях и моравците.

Скепсисът на Рьослер и резервираността му по отношение на фриволното тълкуване на изворовата база са оправдани в огромна степен и дори днес, близо 150 години по-късно, неговият анализ може да служи за пример за въздържаност по отношение на наличните данни. Иска ми се, обаче, да обърна внимание на нещо в изследването му, което не е никак маловажно и разкрива много по отношение на това как и защо се подхожда по определен начин към писмените (и не само) извори. Казано другояче, каква е мотивацията на Рьослер да се заеме с атаката срещу Унгарския аноним и в частност "Отвъддунавска България"?

Това ни разкрива самият той в предговора на книгата си, и то по недвусмислен начин, при това в стил, който е абсолютно немислим от днешна гледна точка - както в научната лексика, така и в "политкоректния" ни като цяло език. Предговорът е симптоматичен и ще си позволя да го представя в пълния му вид, защото всяко съкращение би отнело твърде много от цялостния смисъл и замисъл на текста:

"Власите, на които заради географското им местоположение се придава по-голяма политическа тежест, отколкото те заслужават с оглед на техния брой и цивилизованост, напоследък започнаха и при нас да наричат румънци, но не всички са доволни от премахването на установено от столетия име, и гледат на това като на ненужна нова мода. Но когато казвахме власи, не бе ясно каква националност се крие зад това име, в Петербург можеха да кажат, че са славяни и дори само по тази причина не би могло да се възрази, ако Русия ги присъедини. Сегашното наименование има това предимство, че веднага дава представа за истинското място на този народ на етнографската карта на Европа.

Ако този въпрос днес вече не е така непознат, както някога, то появата на румънците на историческата сцена, отделянето им от лоното на славянските народи, тяхното формиране и развитие представляват проблеми, на които не е обръщано достатъчно внимание. Моят стремеж е да допринеса за решаването на тези проблеми; тъкмо на тях са посветени следващите студии, които обединяват от отделни късчета в едно цяло онова, над което работих в течение на няколко години.

С тези изследвания не искам в никакъв случай не искам да обслужвам "злободневни въпроси". Дали румънците стоят в тясна връзка с гетите и даките, или в тях тече славянска кръв, колко рано или колко късно стават познати на Европа, какви спомени са се съхранили у тях за някогашните им господари, българите, как е поставено началото на Дунавските княжества - тези и други сродни с тях въпроси, за които събрах свидетелства, са все неща, които нямат отношение към политиката, Източния въпрос и планираната нова Дакийска империя.

Също така изобщо не се притеснявам, че немските читатели ще открият политически тенденции в моите изследвания; за непредубедените съдници резултатите от добросъвестното проучване нямат нужда от морално оправдание, а техният автор от уверения по отношение на своята независимост. Другояче стоят нещата в Румъния и в населяваните от румънци страни, където свикналите на тъмата на националните предразсъдъци очи намират за отвратително ярък и най-приглушения лъч светлина, паднал върху тях отвън, и където широко разпространената корупция води до всякакъв вид недоверие.

Убедил се още преди няколко години, че възгледът, според който румънският народ обитава земите на север от Дунав през ранното средновековие, не намира опора в заслужаващите доверие сведения, си припомних - заради отзвука, предизвикан от моите изследвания - Фалмерайер, който някога се сдоби с ожесточени врагове заради свидетелствата си - като цяло неоспорени, въпреки скорошната отрицателна оценка на Менделсон - че в кръвта на днешните елини циркулира много славянска кръв. Човек би си помислил, че тезата за миграцията би била в далеч по-малка степен причина за дискусия, отколкото предположението на блажения фрагментист, че кръвта на героите край Илисос или Евротас е останала неомесена по време на нечувани промени в народностния живот на източния полуостров. Но не, ако в спора за чиста или смесена кръв се надига расова гордост, то тя e дело на онези, които са чувствителни по-скоро по въпроса за възрастта на сегашните си обиталища, а не толкова заради славата на благородния произход. Те считат, по причина на продължителната си уседналост в Дакия, уседналост, която ще да е по-древна от тази на маджарите, немците или славяните, да са повече в правото си от тях, на това те градят претенциите си някой ден да ги прогонят от незаконните им владения. Според разбиранията на тези фанатици - и те допълват с брой онова, което им липсва по отношение на дух и познания - нито едно от завоеванията след Траян не би могло да има правни последици, и Атила, и Арпад не биха могли да отхвърлят правото, установено от Траян; културата, която саксонците донесоха със себе си в Седмоградско, не им дава истински права върху земята, която с любов обработват. Веднъж станала римска, Дакия ще остане римска, докато има "римляни". Недостойните нашественици, които тъпчат свещената земя, трябва да я напуснат, освен ако не не предпочетат да бъдат удостоени с честта да се влеят в племето на "внуците на Рим".

С подобни вкоренени представи се сблъскват последиците от историческите ми разбирания, и не буди учудване, че говорителите на обидената нация изразяват разгорещено чувствата си. Аз обаче съм изпълнен с надежда, че някой ден, когато румънският народ няма да живее от лихвите на капитализираната слава на своите римски предци и няма да отхвърли възможността да прояви скромна старателност, неговите историци не ще могат повече да търпят противоречието между любовта към отечеството и търсещата истината критика.

Виена, май 1871 г.".

Този бащински високомерен текст, който колкото повече ни уверява в своята обективност, толкова повече придобива характера на истинска политическа декларация, нежели предговор на научна работа, в който един немскоговорящ и -пишещ учен противопоставя "нецивилизовани фанатици" на "културни трудолюбиви саксонци", в който един "цивилизован" изследовател изразява плахата си надежда, че някой ден "фанатиците" все пак ще се укротят и ще проявят "скромна старателност", е великолепно свидетелство за това какви са могли да бъдат (и какви нерядко са били) мотивите за хващането на перото и потапянето в миналото на този или онзи народ.

Книгата на Рьослер вижда бял свят не случайно точно тогава, когато е публикувана, и сравнително лесно можем да намерим обяснение за мотивите на автора й. В Седмоградско по онова време живеят няколко етноса, най-голям дял от които се пада на румънците. В продължение на векове тази земя се ползва с особен статут - било като автономна (в рамките на Унгария), било на като васална (спрямо Високата порта), било като Велико княжество (в рамките на Хабсбургската монархия). Още при революцията от 1848 г. унгарците прокламират присъединяването на Седмоградско към Унгария, но това ще стане факт едва след две десетилетия, когато през 1867 г. Хабсбургската империя ще стане Австро-Унгария. Започва активен процес по "унгаризация" на Трансилвания, в който румъноговорящите се превръщат в "безправно мнозинство".

"Битката за Трансилвания" се подклажда и от появилото се през 1859-1862 г. отвъд Карпатите независимо кралство Румъния, както и от опасенията, че Русия може да сложи ръка върху тази в немалка степен "православна земя". Ето защо е толкова важно (от австро-унгарска гледна точка) румънците да не са просто "власи" с неясен (евентуално дори славянски) произход и да са нещо различно от славянството, а от друга да не са "даки" и/или "римляни", така щото да не могат да се позовават на историческата правда.

И днес Рьослер е видна фигура в пантеона на "миграционистката теория" за власите в Румъния, която е в яростно противостояние с "автохтонната (дакийска) теза". В този смисъл Рьослер щеше да бъде обожествяван и у нас, ако не се бе случило така, че покрай мръсната вода взел, та изхвърлил и бебето, т. е. отрекъл Отвъддунавска България. Ако Енгел (духовен баща на Рьослер) довежда власите на север от Дунав благодарение на Крумовото превземане на Адрианопол, то Рьослер датира миграцията едва няколко столетия по-късно. Но тъй като в "Анонимната унгарска хроника" се говори за "влашки князе", с които унгарците воюват в Трансилвания и по Тиса около 900 г., той има нужда да опровергае достоверността на този извор. Това преминава, наред с останалото, и през отхвърлянето на идеята за Отвъддунавска България, тъй като наред с власите според Gesta Hungarorum унгарците срещат там и българи. Така Рьослер поставя днешната българска медиевистика в особено положение - от една страна тя е съгласна с него за влашкия етногенезис, от друга настоява за Отвъддунавска България. Проблемът е, че за да бъде и вълкът сит, и агнето цяло, въпросният извор трябва да е хем достоверен, хем не чак толкова ...

Книгата на Рьослер е подложена на яростна критика не само от страна на "фанатиците", от които той (не) се опасява, а от негови сънародници като Вилхелм Томашек, написал унищожителна рецензия (стр. 141-157) още на следната година. Отговор (в частта си за Отвъддунавска България) тя среща, обаче, най-вече в труда на руския филолог-славист Константин Яковлевич Грот "Моравія и мадьяры съ половины IX до начала X в.", който е и негова магистърска теза.

Книгата на Грот е поне толкова идеологически мотивирана, колкото и тази на Рьослер, и е пропита с духа на панславизма, който обхваща Русия в годините след Кримската война. Същинско чедо на научната дискусия на XIX в., тя е посветена на (епизод от) извечната борба на славянството и германството в Централна и Източна Европа. Макар в нея наглед централно място да заемат маджарите, внимателният й прочит показва, че те са разглеждани като добре дошъл "Божи пратеник", който в тежък и критичен за славянството момент идва, за да пресече веднъж завинаги германските стремления към Карпатския басейн и по на изток, и да осигури на славяните така необходимата закрила и условия за оцеляване и последващо развитие.

За Грот Карпатският басейн в IX в. е "славянско море" (с изключение на малобройни останки от древните даки в Трансилвания), северната част от което под натиска на франките се консолидира под формата на Великоморавия, а южната част се присъединява на драго сърце към "братската" Дунавска България, която имала "славянска основа, била, така да се каже, построена от славянски материал", поради което славянското население на Влахия и съседните земи лесно можело да се примири с нейното господство на север от Дунава. За Грот няма съмнение, че "едва ли славяните в югоизточна Унгария са оказали значителна съпротива на Крум; по-скоро може да се предположи, че те даже му помогнали при покоряването на аварите, техните исконни врагове".

Целият посветен на Отвъддунавска България раздел в книгата на Грот (стр. 86-97) изобилства с подобни примери на пожелателно мислене. В интерес на истината той се вижда принуден да се съгласи с голяма част от аргументите на Рьослер, отхвърля идеята на Енгел за Панонска (Тиска) България от края на VII в., но все пак настоява, че Отвъддунавска България има от хан Крум насетне. За Грот Отвъддунавска България е важна, защото тя - наред с Великоморавия - покзва, че при идването на маджарите земите на (източната част на) Карпатския басейн са поделени между два славянски политически субекта. Място за "немци" и "немска държавност" там няма. "Немците" са си тръгнали оттам - в лицето на лангобарди и гепиди - още в VI в. При това не просто етническата карта на региона в IX в. е славянска, а и политическата такава ...

Особена симпатия буди обяснението на Грот  на случая с връщането в Тракия на същите онези жители на Адрианопол, които Крум заселва в "България отвъд Дунава". Тъй като българите не успяват сами да препятстват връщането им, те се обръщат за помощ към маджарите. Това за Рьослер е аргумент (сам по себе си според мен неубедителен) за слабостта и дори фиктивността на българската власт на север от реката. Грот възразява на този аргумент с това, че тези "българи", които не се противопоставили на византийците да се завърнат по родните си места, всъщност не са (пра)българите, а славяните на север от Дунав, които били признавали властта на българските ханове, но не се вълнували особено от това да задържат разположените в съседство гръцки поселници, "от които не можели да очакват особена полза". Както се казва, коментарът е излишен ...

Когато се захваща да пише своята "История на българската държава през средните векове" и се спира на въпроса за Крумова Отвъддунавска България, Васил Златарски (стр. 322-323) се позовава единствено на книгата на Константин Грот ... Самият той не смята за нужно да анализира наличната изворова база. Дискусията (от българска гледна точка) изглежда приключила. Отвъддунавска България на хан Крум с граници Тиса на запад, вододелът между нея и Прут на север, река Прут, а после и Днестър на изток, е несъмнен факт. Оттук насетне тя само ще се уголемява ...

Сметнах за необходимо да онагледя раждането на идеята за Крумова Отвъддунавска България, защото тя е показателна в редица отношения. Бих искал да обърна внимание на две от тях. От една страна видно е, че тя не е "българска" идея, а плод на дискусия в чуждата книжнина. От тази гледна точка възгледът (ни) за това как всички искат да ни отнемат нещо, което по право ни принадлежи, е твърде некоректен - гласовете ЗА съществуването й като цяло са (били) доста повече от тези ПРОТИВ нея. От друга страна тази дискусия е показателна за това как съвременните конфликти между народи и отделни етнически общности се пренасят на полето на историята и как очертаването на съвременните граници (политически и/или етнически) се прави с помощта и на (постулирана) "историческа правда".

(следва продължение)