Археология и история

Източник: klio.uoregon.edu

Макар този блог да се казва Архео(б)логия и да се списва от археолог, в него вече има и ще има немалко текстове, които се занимават не с археологически, а с исторически въпроси и проблеми.

Защо един археолог (трябва да) пише на историческа тематика? Много просто, ще кажат мнозина, че какво чудно има, та нали археологията е историческа дисциплина?!

Всъщност изобщо не е така. Противно на всеобщото убеждение, включително и сред част от археологическата гилдия у нас, археологът не е историк, а археологията не е историческа дисциплина. Археологията и историята имат общ предмет на изследване – човешкото минало, но всяка от тях разполага със своя изворова база, собствена методика, собствени теоретични модели и подходи към осмислянето на наличните данни.

Достатъчно е да си дадем сметка, впрочем, за простичкия факт, че нищожен процент от досегашния живот на човешкия род принадлежи на времето на писаната история, за да осъзнаем, че археологията не е историческа дисциплина.

Археологията изследва начина на живот на отминалите общества, тяхното ежедневие, техните погребални обичаи, тяхната икономика, начините и средствата им за общуване с околните общества и със заобикалящата ги среда и т. н. В този смисъл тя е по-скоро родствена с антропологията (културна и социална), отколкото с историята, и принадлежи на по-широкия кръг на социалните науки, а не е помощна историческа дисциплина.

Да, ще каже някой, но не се ли занимава и историята с подобни проблеми? И да, и не, бих отговорил. Тя има своите ограничения, които произтичат от характера на изворовата база. Има периоди, в които историците могат да бъдат буквално „социолози“ и "антрополози" на миналото благодарение на всеобхватния характер на съхранените документи, има и такива, в които подобен подход е невъзможен. Отделно от това много често би било изключително трудно само на базата на историческите извори да си представим как точно са изглеждали нещата, т. е. да придадем плътност, образ и декор на отминалия живот.

Притвори за миг очи, любезни читателю, и си представи какво щяхме да знаем за и дали щяхме да можем да „видим“ миналото без археологическите находки? Без монети, без надгробни паметници с образи и надписи, без проучените селища с техните къщи, работилници, бани, улици, водопроводи, без гробовете, без керамичните и металните съдове ... Всичко щеше да бъде по-различно, не си ли съгласен? Просто си представи Древния Рим без Помпей ...

Разбира се, археологията не е само средство за придобиване на илюстративен материал към онова, което така или иначе знаем от писмените извори. Археологията изучава – това е нейната основна задача – и едва след това онагледява. Основната цел на археологията не е да пълни витрините на музеите с атрактивни находки, а да изучи и да представи пълнокръвна картина на отминалия живот. Ето защо е толкова важно всичко на един археологически обект да бъде документирано възможно най-прецизно. В археологията – както и при хирургията – почти няма втори шанс; всяка копка разрушава необратимо онова, що е лежало в земята стотици или хиляди години. Ако не го документираме качествено, то никога няма да има възможността да „проговори“. Именно качествената документация отличава археолога от иманяра.

Естествено, подобно на историята и археологията има своите ограничения, и те на свой ред обусловени от характера на изворите й, които са – в огромната си част – неми в буквалния и преносния смисъл. В по-голямата част от случаите можем да узнаем какво ли не за ежедневието на обитателите на дадено селище, но няма да разберем никога как са се казвали, на какъв език са говорили, какво са мислили за себе си и за другите, кого са обичали и кого са мразили, кой кога е роден и кога точно е починал ... Археологията на този етап е в състояние да различи християнин от мюсюлманин, християнин от езичник, но не и еретик от християнин, католик от православен. Богомилите, например, не съществуват за археологията (поне засега), а би следвало – с оглед на десетките хиляди проучени у нас средновековни гробове – да са разкрити костите на не един и двама богомили и/или други еретици ...

Е, тогава защо все пак един археолог пише на историческа тематика?

Защото, за съжаление, археологията у нас се осъзнаваше, а и продължава да се осъзнава от не един и двама, като историческа дисциплина. По тази причина археологията на писмените времена (в това число средновековената археология) бе – и все още е – в огромна зависимост от историческите извори и (което е по-лошо) от историческите изследвания.

Историческите процеси сравнително рядко се отразяват в археологическия материал, и дори да го направят, го засягат само отчасти. Внушителен за съдбините на българския народ процес като Покръстването през IX в. има археологическа реплика само в сферата на погребалните обичаи и религиозната архитектура, докато ежедневието преди и след това си остава напълно идентично. Ако проучваме селище без храм(ове) и не сме намерили некропола му, от археологическа гледна точка Покръстване няма ...

Историческите събития намират израз в археологическия материал дори още по-рядко от процесите. Нищожен е шансът да установим по археологически път обсадата на даден град, например. Независимо от това твърде често всичко, което се намери по археологически път, се осмисля исторически. Така например, колкото и абсурдно да звучи, за по-вероятна причина за пожар в едно селище се счита вражеска атака, отколкото битов инцидент, и при неяснота относно точната дата на пожара се посяга към историческите книги в търсене на най-близките по време и пространство исторически събития, с които да се обвърже и с помощта на които да се датира той.

Тази зависимост на археологията от историята и по-точно от историческото мислене в огромна степен се отразява на интерпретацията, че и на суровата обработка на данните (например датирането) на археологическия материал. Твърде често се пренебрегват собствено археологическите инструменти за времево позициониране и интерпретация за сметка на надничане в „дебелите исторически книги“. Това на свой ред води до изкривена археологическа картина, до измамното задоволство от това как всичко, което знаем от историята, намира потвърждение в археологическия запис. Смесената научна аргументация, особено в омагьосан кръг, винаги е била, е и ще бъде контрапродуктивна ...

Археологията има дълъг път пред себе си, докато се освободи от собствените си идеологеми и парадигми. Макар детските й болести да са в общи линии преодолени, те бяха последвани от „грешки на растежа“, които продължават да оказват негативно влияние върху археологическите проучвания и осмислянето на техните резултати. Прибавена към тях, зависимостта й от историята, която пък на свой ред не се е освободила (докрай) от собствените си идеологеми и парадигми, влошава нещата още повече. Всъщност именно еманципацията на двете дисциплини една от друга е пътят, по който те ще могат да се допълват далеч по-стойностно по пътя си към общата си цел – разкриване, а не въобразяване, на картината на миналото.

Ето защо един археолог на „писмените времена“, е принуден – макар и да не иска – да пише не само на археологическа, но и на историческа тематика. C'est la vie ...