Отвъддунавска България. Част 1: Аспарух

(продължение от предишната част)

Аспарухова България според академичната "История на България"
Източник: История на България, том 2, С. 1981 г.

Обикновено изводите във всяко научно изследване следват анализа на данните. В случая с Аспарухова Отвъддунавска България спокойно мога да си позволя лукса да направя извода още в самото начало, а причината за това е много проста: няма абсолютно никакви данни (нито преки, нито косвени) не просто за нейния териториален обхват, а дори и за самото й съществуване. Всичко, което четем за нея, е плод на въображението на модерната историография.

"Виновник" за появата на Отвъддунавска България, без да подозира това, е Карел Шкорпил. В самия край на XIX и в началото на XX в. той описва редица валове със значителна дължина в източните части на Балканския полуостров, както на юг, така и на север от Дунав. Тези на юг от реката, например Еркесията в Тракия, той отнася (без да стъпва на данни, а само на умозаключения) към първите десетилетия от живота на Дунавска България и ги обявява за погранични съоръжения. Тези на север не интерпретира по никакъв начин, тъй като за него (а и за историографията до негово време) Аспарухова Отвъддунавска България не съществува.

Както вече стана дума в Пролога, същинският баща на идеята за Аспарухова Отвъддунавска България е Васил Златарски, който прегръща тезата на Шкорпил за пограничния и старобългарски характер на валовете, но прави следваща крачка, приемайки тези на север от Дунав (т. нар. Новакова бразда във Влашко и валовете в Бесарабия) за северни граници на Аспарухова България. Аргументацията на Златарски е аксиоматична: "едва ли може да има съмнение, че ...", което замества успешно липсата на каквито и да било данни.

В постулирания си от Златарски вид Аспарухова (Отвъддунавска) България изгрява на картата в атласа на Димитър Ризов:

България при хановете Аспарух и Тервел според атласа на Димитър Ризов от 1917 г. [източник promacedonia.org]

Всъщност единственото пряко свидетелство за първоначалната територия на България в края на VII в. дължим на Теофан Изповедник, съставил своята „Хронография“ в началото на IX в.: след битката при Онгъла българите тръгнали след бягащите византийци и „като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при т. нар. Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е сигурно, отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се там славянски племена така наричаните седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена“. По сходен, макар и малко по-пестелив начин, това известие се среща и у съвременника на Теофан, Патриарх Никифор. Двамата, впрочем, ползват при описанието на тези събития общ и доста по-ранен извор, който не е съхранен.

Тези данни позиционират Аспарухова България между Дунав, Черно море и „теснините“, които обичайно се интерпретират като проходите на (Източна) Стара планина. Тази интерпретация е приемлива, тъй като нищо в изворите не й противоречи, а и същите тези старопланински проходи ще бъдат означавани просто като „теснините“ (клисурите) не веднъж и дваж в по-късни византийски извори; нещо повече, Партриарх Никифор добавя, че след като се укрепили в така очертаната територия, българите започнали да нападат Тракия – понятие, което от VII в. насетне се ограничава тъкмо върху земите южно от Балкана.

От изворите не става ясно докъде на запад в Мизия се простира първоначалната територия, овладяна от българите. Пространствен маркер е Авария, но в случая сме изправени пред сходен проблем – няма исторически извори, които да ни казват докъде се простира на (юго)изток Аварският хаганат по онова време. Именно по тази причина опитите за установяване на западната българска граница южно от Дунав се базират на мишления, които не почиват на преки данни. В крайна сметка мненията се разделят на две основни гледни точки – първоначално на запад до р. Искър и след това разширение до Стара планина/р. Тимок или направо до Тимок без междинна граница. Основно място в дискусията заемат три землени вала в днешна Северозападна България с приблизителна посока север-юг, започващи при река Дунав и навлизащи на по няколко десетки километра навътре в равнината. Те са сред онези землени съоръжения, които - както стана дума - Шкорпил приема за погранични старобългарски валове. Тази негова интерпретация е господстваща в науката ни и до днес. Фактът, че те не са датирани по никакъв начин и че знаем за тях само това, че са по-ранни от братя Шкорпил, в общи линии (продължава да) не притеснява научната ни общност.

Западната граница на юг от Дунав е проблем, но нещата стават още по-фрапиращи, когато преминем на север от реката, т. е. в "Отвъддунавска България". Най-много усилия (след Златарски) в установяването на нейния (предпоставен, настоявам на това!) обхват е хвърлил, доколкото ми е известно, Петър Коледаров в книгата си „Политическа география на средновековната българска държава“, публикувана през 1979 г. В резултат на неговите усилия Аспарухова Отвъддунавска България увеличава площта си близо три пъти. Обнародваните от Коледаров карти всъщност биват възпроизвеждани и до ден днешен в официални академични издания, учебници и др.

Аспарухова България според Петър Коледаров
Източник: promacedonia.org

Западната граница на Отвъддунавска България: тъй като няма преки данни за нея, и тук опитите за определянето й се свързват с дефинирането на разделителната линия между авари и българи (така или иначе съществуването на „междинни територии“, които евентуално не принадлежат нито на едните, нито на другите, в нашата историография не се допуска). Аргументацията на Коледаров се основава на три стълба:

1. Няма археологически засвидетелствани аварски находки във Влашко от интересуващия ни период. Може много да се поспори по темата, особено въз основа на натрупаните към днешна дата данни, но тук не е мястото за това. Ще се задоволя да отбележа, че няма и български такива.

2. Славяните във Влашко били враждебни към аварите, на драго сърце посрещнали (пра)българите, с които били „братя по оръжие“ отдавна, и станали част от тяхната държава. Враждебността им към аварите се извежда въз основа на сведение на Менандър Протектор за аварско нападение над славяни нейде северно от Дунав, осъществено с помощта на византийска флота при управлението на Тиберий Маврикий (578-582), т. е. точно един век преди появата на Аспарух. Това, че следващият (поне) половин век е белязан с безброй съвместни акции на авари и славяни срещу Византия, включително обсади на Солун и Константинопол, някак мълчаливо се игнорира, тъй като не се вписва в концепцията за „славяните“ – извечен смъртен враг на аварите.

3. Арменската география „Ашхарацуйц“ разказва за Аспар-хрук, син на Хубраат, който побягнал от хазарите и „прогонил аварите на запад“. Колко на запад, от извора не става ясно, но това е достатъчно за нашата историография да премести аварите под натиска на Аспаруховите българи достатъчно на запад, така щото да ги стесни изцяло в Карпатския басейн. Проблемът е, че въпросната география (за нуждите на дискусията и най-вече, за да не я разводнявам, ще я приема за изцяло достоверна) позиционира прогонилия аварите Аспарух в Дунавската делта, на остров Певки. Ако не искаме да свръхинтерпретираме извора, той ни казва само и единствено това, че заемайки мястото, в което се заселва, Аспарух прогонва намиращи се там авари.
Присъствието на авари в дунавската делта може и да ни се струва невероятно, но редица археологически находки от региона, датиращи от VII в., могат да бъдат свързани с културата на Аварския хаганат. За съжаление Александру Маджару, който обърна внимание на този въпрос преди десетина години, пренатегна нещата и – по добра балканска (и не само) традиция – с помощта на много „ако“, „може би“ и „защо не“ превърна предполагаемото в сигурно. Да, обвързването на Никулицелския лагер с Онгъла на Аспарух (както се приема у нас) е проблематично, но приписването му със сигурност на авари е също толкова спорно. Така или иначе, обаче, въпросните находки са налице, чакат своето обяснение и не изключват аварско присъствие в Добруджа към момента на българското преселение, така че и от тази гледна точка Арменската география не може да се използва като свидетел за предполагаемото изтласкване на аварите от земите на целия Долен Дунав под натиска на аспаруховите българи.

Аргументи от рода на това, че град Турну Северин на източния край на пролома Железни врата и Северински Банат (Влашко западно от река Олт) дължат името си на северите, охранявали западните отвъддунавски български предели, гранични на Авария, изобщо няма да коментирам не само заради съмнителната им езиковедската състоятелност, но и заради това, че съгласно изворите (Теофан) северите изрично са позиционирани в „източните части“ на Аспаруховата територия. За да не се влезе в тежък конфликт с извора, се измисля несъщестуващият факт, че първоначално северите живеели именно в бъдещия Северински Банат, откъдето част от тях били изселени на изток. „Това обстоятелство останало неизвестно на византийските автори поради отдалечеността на тези предели от Цариград“, пише Коледаров, давайки великолепен пример за това как се измисля история.

В резултат на всичко българското господство на север от Дунав се приема за безспорно, а границата на запад се чертае по билото на Банатските планини, където – без за това да има каквито и да било данни – имало славяни, които „още през VI в. укрепили здраво своята граница по билото на Карпатите откъм Аварското хаганство“. „Съюзната територия“, продължава Коледаров, „между Дунава и тази планинска верига също образувала граничната област, осигуряваща България в северозападна посока“.

Северната граница на отвъддунавска България се чертае като естествено продължение на западната – по билото на Карпатите в източна посока до мястото, където планинската верига завива рязко на север. Аргументи няма.

В североизточна посока границата се трасира по „границата на гористата и гористо-степната област по Северното Черноморие“, за да достигне до река Днепър и оттам надолу към устието й. Какви са основанията за това?

В академичната История на България пасажът, посветен на уточняването на българската територия в степите на Северното Черноморие, започва знаково с аксиома: "Като се има предвид обаче, че прабългарите бягали пред хазарите и се заселили в Онгъла, границата им на североизток би трябвало да бъде една от големите водни прегради - Днепър или Днестър. Заселването на прабългарите на юг от Дунав означавало само разширение, но не и пълно преселване. Да се изостави отвъддунавската територия означавало ново засилване на заплахата от страна на хазарите. И понеже българската граница в началото на IX в. била на една от големите реки - Днестър или Днепър, - има всички основания да се приеме, че там е била границата на българската държава по времето на нейното образуване" (История на България, том 2, С. 1981 г., стр. 104). Тези четири изречения са чудесен пример за въобразена история, изпълнена с множество модални наречия и условни (конклузивни) глаголни форми.

В този пасаж освен съображения от общ характер има и твърдение, а именно, че в началото на IX в. границата на българската държава е на Днестър или Днепър. В подкрепа на това твърдение наглед се привеждат и "данни": "В началото на IX в., при хан Омуртаг, в Днепър по време на войната за защита на границата се удавил копан Окорсис от рода Чакарар" (История на България, том 2, С. 1981, стр. 199, бел. 50).

"Данните" в случая се черпят от надпис от времето на Омуртаг, съобщаващ за смъртта на негов хранен човек, който се удавил в Днепър. Надписът съобщава следното и нито дума повече: "Кан сюбиги Омуртаг: Корсис, копанът, беше мой храненик. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар". Няма граница, няма война, няма защита. Тези понятия са измислени и дописани от модерната историография. Надписът не съобщава какво е правил въпросният копан по Днепър. Той може да е водил война с хазарския хаганат на негова територия, може да е бил на дипломатическа мисия, може да е правил там нещо друго, изобщо може да е правил какво ли не, включително и да е защитавал българска(та) граница. Но надписът не уточнява това и съответно аз не зная това. Но други явно знаят ...

А това, че копанът намира смъртта си по времето на Омуртаг, а не на Аспарух, не е от съществено значение; да се поставя като проблем дори е един вид дребнотемие, защото тази река според родната ни историография е наша граница през цялото ранно средновековие – като се започне от Аспарух, та чак до Самуил.

В интерес на истината родната историография се е постарала да събере повече данни за предполагаемата северночерноморска Отвъддунавска Аспарухова България. Проблемът е в характера на тези данни и как биват осмислени и използвани те.

Като единствен исторически извор в тази насока нашата книжнина привлича кореспонденцията на хазарския хаган Йосиф с испанския равин Хасдай ибн Шафрут. В отговор на въпроси на равина хаганът разказва за историята на своя народ и очертава обхвата на подвластните си земи.

В първата, историческата, част се споменава за народ, който хазарите някога прогонили и принудили „да преминат през голямата река Дуна“, която е близо до Куштантини, където той (този народ) обитавал и сега, т. е. към момента на написване на писмото. Този народ се счита за българския, т. е. Аспаруховите българи.

Що се отнася до обхвата на владенията на хагана, от особен интерес е сведението за западната им граница: в западните области на хаганата, покрай „Константинополското“ (т. е. Черно) море, живеели 13 народа, многочислени и силни, а оттам границата тръгвала на север и достигала до голямата река Юз-г (Ваг-з в друг, по-пространен вариант на същото писмо). В научната книжнина цари впечатляваща несигурност относно идентифицирането на въпросната река. За удобство ще приема тълкуването на Фридрих Вестберг (стр. 310), приемано на драго сърце в българската книжнина, че иде реч за река Днепър. Именно на тази идентификация се базира виждането, че тъкмо Днепър – бидейки западна граница на хазарския хаганат – е източна граница на Аспарухова България.

Тъй като Днепър е вариант за идентификация на реката Юз-г, който е поне толкова легитимен, колкото и всички останали опити в тази насока, писмото на хагана може би щеше да може да се възприеме като ако не доказателство, то поне указание относно североизточните български предели на Аспарухова България, ако не бе налице следният „дребен“ проблем: писмото е писано в 954-961 г. и отразява обхвата на хазарските владения към точно този момент, а не описва какви са били те три века по-рано, във времето на Аспарух. Точно този наглед „дребен“, но всъщност незаобиколим, проблем е игнориран в нашата книжнина.

От средата на VII до средата на X в. е изтекла много вода, етно-политическата картина на степите в Северното Черноморие се е променила неколкократно, а към момента на написване на писмото хазарите за изтласкани източно от Днепър от други „играчи“ на геополитическата сцена, които по онова време си оспорват контрола над тази своеобразна магистрала от Севера (Скандинавия и Прибалтика) към Юга (Византия) – печенеги и руси. Така че изобщо не е чудно, ако Юз-г действително е Днепър, но дори и да е Днепър, дори и точно тази река да е действителна западна граница на хаганата, това отразява реалността към средата на X в., а не към края на VII в.

Направени са опити да се придаде археологическа плътност на „северночерноморската“ Отвъддунавска България чрез привличането на данни, почерпени от „библията“ на археологическата (ни) прабългаристика – книгата на съветската археоложка Светлана Плетньова „От кочевий к городам“, видяла бял свят в 1967 г. Тя е посветена на обширен в пространствено отношение комплекс от къде сходни, къде не толкова, археологически находки от Волга на изток до Южен Буг на запад и от Черно море на юг до горното течение на Дон на север, и означаван като „Салтово-Маяцка култура“.

Археологически култури и предполагаемите им етнически съответствия в Северното Черноморие през VIII-X в.
[Карта на Роман Днепр (Own work), via Wikimedia Commons]

В рамките на този обширен комплекс, датиран в VIII – първата половина на X в. (времето на хазарската доминация в степите), Плетньова прави опити да разграничи по-малки, локални варианти, които интерпретира етнически и в крайна сметка ги обвързва с трите най-значими общности, които ще да са обитавали земите на Хазарския хаганат, а именно собствено хазарски, сармато-алански и (пра)български. Въпросните (пра)българи се идентифицират най-вече с останалите на място във втората половина на VII в., не тръгнали наникъде и покорили се на хазарите (пра)българи на Батбаян.

Позовавайки се на Плетньова, Коледаров заявява, че „липсват данни за трайно пребиваване на хазари западно от река Днепър“, което автоматично се приема за потвърждение на тезата, че Днепър е (северо)източна граница на Аспарухова България. Всъщност Плетньова не казва това, и веднага ще посоча защо, но първо ми се иска да обясня как тя определя етническата принадлежност на локалните варианти на Салтово-Маяцката култура. Това става по следния начин:

Взема се споменатото писмо на хагана Йосиф от средата на X в. (когато Салтово-Маяцката култура вече е само приятен спомен!), описаната в него реалност се прехвърля поне две столетия назад във времето, приема се, че то очертава „собствено хазарската“, т. е. населявана от същински хазари, територия на хаганата, която през цялото време е имала едни и същи, неизменни граници. Паметниците на Салтово-Маяцката култура, които попадат в така очертаните граници, се обявяват за „хазарски“. Останалите варианти в състава на културата се интерпретират по културно-исторически съображения както следва: по-западните като (пра)български (на Батбаяновата група), по-южните (между Черно и Каспийско море) като алано-сарматски, защото преди това там са основните земи на алано-сарматите, а и част от днешните северокавказки народи се възприема като наследници на същите тези алано-сармати.

Ето класически пример за омагьосания кръг на смесената „историко-археологическа“ аргументация: взема се определен исторически документ, описаната в него реалност се прехвърля върху археологически материал (който дори не съвпада по време с описаното в документа!), този археологически материал се осмисля в зависимост от представата, добита по исторически път, и след това започва да цари всеобщо задоволство от това как историята подкрепя изводите на археологията и vice versa.

Дори конструираната от Плетньова реалност да бе вярна, нейната теза никак не идва да подкрепи идеята за Отвъддунавска България на Аспарух (такава, каквато си я представя нашата медиевистика), тъй като тя възприема своите постулирани „български“ локални варианти на културата като периферни, но влизащи в състава на хаганата, зони, които според нея просто не са населени от хазари, а от (пра)българи, поданици на хазарския хаган. Ето защо цитирането на бездруго удивително проблематичната книга на Плетньова в подкрепа на идеята за „Отвъддунавска България“ е некоректно.

Последен рубеж на „България в степите“ в края на VII в. са богати комплекси като находките от Малая Перешчепина и Вознесенка, намерени в земите на днешна Украйна. И на двата ще посветя отделни текстове. На този етап ще се задоволя да кажа само това, че нито един от тях не подкрепя идеята за „Отвъддунавска България“ в тези земи. Куриозното е, че нашата историография приема радушно идеята, че съкровището от Малая Перешчепина е „гроб на Кубрат“ (твърдение, което е трудно да се приеме в частта му за „гроб“, но това е отделна тема) и наред с това го вее като знаме на Отвъддунавска Аспарухова България.

Що се отнася до Вознесенка, интерпретирането му като „гроб на Аспарух“ почива на твърде много неподкрепени с нищо умостроения, но по-интересното в случая е друго. Домашен извор от XI в. – т. нар. Българска апокрифна летопис – заявява, че Испор цар (обичайно и консенсусно тълкуван в историографията ни като Аспарух) е погубен след 172-годишно управление „от измаилтяните (т. е. хазарите) на Дунав“. Точно така, уважаеми читателю, на Дунав!

Макар точно този извор да се възприема за напълно достоверен, когато съобщава приятни за ухото ни неща (например, че същият Испор цар е построил Дръстър, Плиска и „велик презид“ от Дунав до морето), в точно тази си част се поставя под съмнение от родната медиевистика, защото в нашите читанки пише, че Аспарух загива нейде на североизток, в степите, в битка с хазарите, бранейки границата на Отвъддунавската си България – нещо, за което няма никакви данни. Под въздействието именно на тази неподкрепена с нищо идея Вознесенка (разположена на Днепър) се възприема като „гроб на Аспарух“, идващ да подкрепи ... същата тази идея. Омагьосаният кръг на смесената аргументация ...

Та това са „данните“ за Аспарухова Отвъддунавска България и нейните граници, любезни читателю. Какво става по-сетне, по времето на хан Крум, ще видим в следващата част.
(следва продължение)

Коментари

  1. Какви са тези - Кавски анали („Annales Cavenses“)?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Т. нар. Кавенски летописи (Annales Cavenses) обхващат период от близо хилядолетие и са съставени в манастира Св. Троица в Кава Тиренска (Южна Италия). В тях има едно сведение, което се отнася до заселването на Аспаруховите българи на юг от Дунав. То е преведено на български: http://www.promacedonia.org/libi/2/gal/2_380.html. В цялостен вид летописите са издадени през 1839 г. и са достъпни тук: https://goo.gl/Y4Q5H6.
      Така или иначе въпросното сведение няма отношение към въпроса за Отвъддунавска България.

      Изтриване
    2. Да, съгласен, просто попитах защото наскоро мернах сведението. За крепостта Слон може ли да напишете малко повече. В дебелите томове и другите издания, където се споменава, помня, че локацията не е известна. И, да... пускайте вече следващата част.

      Изтриване
    3. Мястото на крепостта (те всъщност са три) при с. Слон е добре известно. Ще стигна и до нея, в крайна сметка е крайъгълен камък на "Отвъддунавска България".

      Изтриване
  2. Принципно се смята, че при Вознесенка е гробът на Кубрат, а не на Аспарух.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не е така. "Не е ли то всъщност гробът на Аспарух?", се пита Станчо Ваклинов, когато коментира "погребението" при Вознесенка (вж. http://www.promacedonia.org/sv/sv_1_3.htm, стр. 35-38). За гроб на Кубрат се счита - от публикуването на книгата на Йоахим Вернер "Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат - хан на българите" през 80-те години на миналия век. Впрочем, хипотезата за "Вознесенка - гроб на Аспарух" е отразена и в Уикипедия (българска, руска и т. н.), така че информацията по въпроса е общодостъпна.

      Изтриване
  3. Има едно интересно твърдение на Петър Петров http://www.promacedonia.org/pp2/pp_1_2_2.htm във връзка с реките, които синовете на Кубрат преминават след разгрома на "Великата стара България" (цитирам го):
    "Казаното дотук има отношение и към онези географски понятия, които употребяват хронистите при определяне местонахождението на всеки един от братята. Тъй като описанието върви от изток на запад, хронистите са посочили само онези реки, които очер
    тавали източната граница на владенията на отделните братя и отдалечеността им от старата родина. Така за първия от братята е казано, че останал в старата родина, т.е. в земите между Кубан и Дон; вторият преминал р. Дон и се заселил срещу първия, т.е. посочена е само реката, която го отделя от владенията на първия брат; третият преминал Днепър и Днестър и достигнал на запад до Дунава, т.е. и тук двете реки са посочени като граница откъм източната страна, по отношение на втория брат хронистите не са счели за необходимо да отбележат, че за да дойде в Онгъла, той е трябвало да премине р. Дон, тъй като тя няма нищо общо с определяне на неговите владения; по същия начин за четвъртия брат не се сочи колко и кои реки е преминал, а само се отбелязва, че се настанил отвъд Среден Дунав, т.е. и тук реката е посочена като източна граница, и то по отношение на старата родина; за петия Теофан пише, че преминал Дунава и отишъл чак в Италия, но тук реката е спомената, тъй като движението на двамата последни братя е описано в едно и също изречение; Никифор пък, който пише за всеки от братята поотделно, изобщо не споменава, че петият брат е преминал Дунава в своя поход към Италия. Този начин на описание показва, че чрез реките хронистите очертават само източните владения на отделните братя, и то по отношение на старата родина. А това е твърде важно за разбиране както на местоположението на всеки един от тях, така и за определяне по-конкретно на територията на Аспарух и Онгъла, в който той се настанил."
    Всичко това връща към въпросите до къде на запад е достигала държавата на Кубрат,
    колко войни и за какви територии той е водил с с аварите;
    дали кутригурите от 6ти в., които традиционно разполагат между Днепър Дунав са котрагите от 7ми в. или пъ е възможно кутригурите да са се "превърнали" в българи,именно в хода на тези войни.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. О, проблемът за ранната история на българите респ. за Кубратова България е огромна тема сама по себе си и някой ден ще стигнем и дотам. Тук ще се задоволя само със следния кратък и неизчерпателен коментар:

      Сведенията на Теофан и Никифор, на които почиват споменатите разсъждения на Петър Петров (а и изобщо всички (ре)конструкции на Старата Велика България), имат общ първоизточник, който ляга в основата на сходните "преселенски" разкази за българите у Михаил Сирийски и коментираната "Ашхарацуйц" на Анания Ширакаци. Проблемът в случая е, че Михаил Сирийски отнася събитията към управлението на император Маврикий, а Арменската география също е съставена не по-късно от първата третина на VII в. Това само по себе си поставя под въпрос датирането на Преселението във втората половина на VII в. и се питаме дали Теофан и Никифор не "прикачат" разказа за "българския етногенезис" към разказа за конфликта на Аспаруховите българи с Константин IV Погонат, създавайки илюзията, че Преселението е близо по време на Погонатовото управление ...

      От друга страна въпросният разказ съдържа в себе си твърде много характеристики на "племенна (родова) сага", че да бъде приеман за достоверен източник както във времево, така и в пространствено, така и в етнокултурно отношение. На първо място от Херодотово време мястото, където са и откъдето "тръгват" българите (Приазовието), се разглежда от "цивилизования свят" като (ако мога да заема изразите на Йорданес) "ковачница на племена" и "утроба на народи". Скити, сармати, хуни и кой ли още не "тръгва" от тези региони в определен момент от историята си.

      В този разказ има, следователно, ОЧАКВАНА и привична на читателя ОТПРАВНА ТОЧКА, има я и фигурата на ПРАРОДИТЕЛЯ (Кубрат) който благодарение на ГЕРОИЧНО ДЕЛО (отхвърляне на "чуждо иго") се утвърждава на политическата и историческата сцена и дава на "своя народ" право на съществуване, има ПЕТИМА БРАТЯ (древен топос), които разселват бащиния си народ по света. Има и ПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКА/РЕКИ - важни етногеографски разделители в античната представа за света.

      Йордановият разказ за "готския път" изглежда накратко така: готите тръгват от остров Скандза (ОТПРАВНА ТОЧКА, ковачница на народи и утроба на племена) начело с ПРАРОДИТЕЛЯ Бериг, преминават МОРЕ, ПОБЕЖДАВАТ ругите и вандалите, след което тръгват на юг, за да достигнат РЕКА (Оюм), където да се РАЗДЕЛЯТ, за да ОСТАНЕ една част там, а друга да ПРОДЪЛЖИ към готския Ханаан в Северното Черноморие.

      В тази връзка преди десет години немският изследовател Даниел Цийман в книгата си "Vom Wandervolk zur Großmacht. Die Entstehung Bulgariens im frühen Mittelalter (7.–9. Jh.)" (останала по (не)разбираеми причини незабелязана от родната историография) си зададе въпросът дали (първоизточникът на) Теофан и Никифор не опитва(т) да обясни/ят с помощта на обичайна за античния свят племенна легенда (origo gentis) многобройните сведения от различно време за българи в периферията на и вътре в цивилизования свят, като се започне от Италия, премине се през Среден и Долен Дунав и се стигне до Кавказ ...

      Не бих искал да се захващам (тук и сега) с коментар на темата (части от един) НАРОД или ИМЕ имаме зад "многото българи" в Евразия през късната античност и ранното средновековие ...

      Изтриване

Публикуване на коментар